Упадък и разпад. Има ли имунизирани?
В своята теория за развитието на обществата Ибн Халдун* говори за три етапа, през които всяко общество преминава. Това са етапи, които отразяват живота на самия човек. Може би един от най-трудните за анализиране етапи е етапът на спад и последвалия край.
В продължение на много векове фокусът винаги е бил върху падането на тоталитарните режими и много изследвания говорят за определени стандарти, които се прилагат за почти всички империи и държави, които са господствали през цялата история. Рецептата за упадък и след това разпад е почти една и съща.
Историците, политиците и социолозите са свикнали със способността да прогнозират и да се опитват да анализират защо падането на даден режим се е ускорло и защо не се случва при друг режим. Това са въпроси, които се разглеждат всеки отделен случай и също се изучават чрез изследване на ефектите от политическата география, обществената структура, икономическите въпроси, военните способности и т.н.
През двадесети век имаше упадък в стълбовете на международната система и всеки знае какъв е резултатът от Втората световна война и как системата, създадена от Втората световна война, която се появи с два полюса, Съветския съюз и Съединени американски щати, успя да продължи само тридесет и четири години за Съветския съюз.
Въпросът днес, който често се повдига в дискусиите, е: Как можем да говорим за упадък или разпад на един демократичен режим или много такива режими в света? Такъв въпрос не е бил поставян от много векове, защото преобладаващият „демократичен“ модел с представители е относително нов модел, северноамериканска иновация, и затова спецификациите и критериите за неговия упадък или разпад са вероятно съвсем други.
Следователно ние откриваме, че разговорите, които се засилиха през последните две десетилетия, по същество се опитват да превърнат демократичната система в изключение и това, което се отнася за други системи, не се отнася за нея, а разговорите със сигурност са за тоталитарни системи.
За да се прокара идеята за упадък и разпад, е представен „митът за стагнацията“ в опит да се обясни упадъкът със силен скептицизъм, че може да настъпи разпад. Независимо от естеството на продължаващия дебат и скептицизма, които се провеждат в крепостите на тези демократични системи, в тоталитарните страни не се говори за стагнация или упадък и падение. Изводът от това е, че има скрито усещане за промени, които са настъпили и се случват, и че тези промени са това, което води до тази дискусия за стагнация или падение.
Подобна дискусия повдига важен въпрос: Има ли критерии, по които даден режим може да бъде описан като демократичен? Ако отговорът е да и е така, тогава спазването на тези стандарти и промените, пред които са изправени, ще помогне да се установят някои критерии за упадък или разпад и това е, което тази статия се опитва да изясни.
Критерии за регресия
Един от най-важните критерии, който се разглежда като израз на състояние на упадък и може би на продължаващо такова състояние, е нарастващия обем на политическо разделение с изтощението на политическите структури и обществото, със съмнения относно ефективността на институциите, които представляват демократичния процес.
Всичко това постига разтърсващ резултат – състояние на несигурност. По-ясно казано, нарастващите партийни конфликти в системата и как тези партийни разделения правят системата по-крехка и още по-лошо, увреждат имиджа на демократичната система.
Тези разделения служат и за осигуряване на модел на неквалифицирано лидерство, и водят до пълна слабост на политическия елит. Това се случва на практика в много страни, тъй като всеки, който погледне изборния опит в много демократични страни през последните две или три десетилетия, може да види това и как тези страни не са били в състояние да осигурят политическо лидерство на необходимото ниво.
По-скоро тези лидери изглеждат объркани и неспособни да се справят с бързото развитие, било то икономическо, политическо или социално. Може би препратката към справянето с ковид-кризата показа, че тези режими са по-лоши в своето представяне от тоталитарните режими и че здравната и друга инфраструктура са крехки и слаби, и понякога не могат да осигурят това, което се очаква от тях.
По-опасно от това е, че лидерите са започнали да отиват още по-далеч, като разпространяват култура на страх от имиграцията и чужденците, с ясен спад в работата на правителствата и техните институции. Следователно политическата поляризация и партийните разделения са почти най-важният фактор при определяне на критерия за упадък или падение. Когато говорим за демократичен упадък, говорим за липсата на политическа опозиция, липсата на независими медии и господството на предимно демагогски политически лидери и елити.
Вторият критерий, за който се говори, е състоянието на така наречената социална поляризация и съпътстващия процес на измама и подвеждане при много правила в обществото, така че продължаващите дискусии, диалози и разногласия да бъдат представени като част от демократичния процес и че това е здравословен климат в демократичното общество.
Но този процес сам по себе си не дава решения, а по-скоро си остава като дискусии, без да дава решения на проблемите на хората. Това води до загуба на надежда и вяра в целия процес. Най-важното е, че се случват две много опасни неща:
- Засилване на общественото разделение, което кара хората по никакъв начин да не вярват в ролята на тези демократични институции.
- Нарастващи съмнения относно легитимността на системата като хората започват да се съмняват в полезността на системата и защо изобщо участват в нея. От тук започва нов цикъл на разделение в обществото и започва диалог за необходимостта от такава демократична система.
Тук е важно да се отбележи, че широка маса хора приемат демократичната система, защото им гарантира по-добро качество на живот и им осигурява свободна национална среда, в която личната им свобода се зачита. Когато не успее да постигне това, широка част от обществото става все по-подозрителна към ефективността на системата и чувства, че има манипулация на ценностите, регулиращи демократичния процес.
Третият критерий е свързан с въпроса за върховенството на закона. Когато се появят разделения и не се дават решения на проблемите на хората, се разпространява демагогия, която постепенно тласка към състояние на нестабилност. Когато една държава стане крехка, първият засегнат въпрос е върховенството на закона и зачитането му. Следователно обществото навлиза в етап на истински хаос, при който доверието на хората в системата намалява значително, както и доверието им в институциите, което засилва пропастта между индивидите, системата и нейните инструменти.
Когато много хора смятат, че тази общност не ги представлява, започва състояние на обществена несигурност, което довежда до повече разделения в обществото и по този начин до разпадане на общественото единство по много тежък начин. Автоматично политическата система принуждава държавата, дори и в една демокрация, да се превърне в произволна държава. И тъй като не може да се изправи срещу тази криза с демократичен дискурс и свободи, тя прибягва до използване на сила, а понякога и прекомерна сила от всякакво естество. Нещо, което вече я прави напълно недемократична.
Извод и заключение за „демократичния“ упадък
Говоренето за разпадането на системата с представители или демократичните режими в момента не е пожелателно мислене или отражение на чувства на омраза, а по-скоро това са почти осезаеми неща, които могат да се видят. Още веднъж трябва да се помни, че човешката памет и съвременната човешка история все още не са били свидетели на краха на преобладаващия „демократичен“ модел, който да бъде съпоставен с нещо.
Следователно за първи път на глобално ниво ще се мисли за критериите, по които трябва да се говори, за да се обясни за тази или онази демократична система и дали тя постепенно ще запада или ще рухне?
В този контекст трябва да се помни, че говоренето за демократични системи, сякаш те са изключение, към което не се прилагат универсалните закони, които са събаряли държави и режими през цялата история, е подвеждащо и няма да предотврати упадъка на тези системи.
И накрая, упадъкът и разпадът са процеси, а не мимолетни събития. Затова факторът време е решаващ и е естествено времето да си вземе дължимото, особено ако демократичната система има механизми за самовъзстановяване. Това би забавило процеса на упадък, а след това и на разпад.
Източник: AlJaseera
*Ибн Халдун или Абу Заид Абд ер-Рахман бен Мохамед бен Халдун ел-Хадрами е арабски учен и философ. Той е смятан за основоположник на демографията, културната история, историографията, философията на историята, и социологията. Смятан е и за един от пионерите на съвременната икономическа наука.