Климатът тежи на мястото си
В новаторско проучване социологът Кари Норгаард описва живота в норвежкия крайбрежен град, наречен Бигдаби, който преживя особено топла зима още през 2000/2001 г.
Снегът дойде два месеца по-късно от обикновено, местният ски курорт трябваше да затвори всички писти освен една (покрита със скъп изкуствен сняг) и ледът не се удебели на езерото, правейки кънките и риболова на лед невъзможни. Това, което преди беше туристическа дестинация, „напълно почерняла от хора на леда всяка зима“, както казва експертът на име Норгаард, се превърна в смъртоносен капан: жена се удави, когато обичайният за предишни сезони дебел лед, се оказа прекалено тънък и се пропука.
И все пак, докато местните вестници и жителите свързваха необичайното време с климатичните промени и въпреки че бизнесите, зависими от зимния туризъм, бяха силно засегнати, инерцията остана. „Това, което ме обърка“, пише Норгаард, обобщавайки изследването си „Живот в отричане “, е че въпреки факта, че хората ясно осъзнават климатичните промени като феномен, ежедневието в Бигдаби продължава, сякаш те не съществуват.“
И така, какво е необходимо, за да стимулираме действието, да променим навиците и да живеем по различен начин? Не става дума толкова за осведоменост, колкото за възможности, заключава Норгаард в ново проучване (на шведски, но с резюме на английски) с Марика Палмер Ривера, изследовател по въпросите на климата в Конфедерацията на шведските профсъюзи (LO).
Незабавни проблеми
Миналата година те се заемат да проведат интервюта от врата на врата в четири социално-икономически неравностойни селски общности, засегнати от свързани с климата бедствия: горски пожари, наводнения или суши. Не намират хора, живеещи в отричане. Напротив, жителите на тези общности изглеждат силно наясно с изменението на климата.
Случва се навсякъде около тях: земните пчели, изчезват от ливадите, езерото за риболов, което не замръзва през зимата, страх от поредното лято с неконтролируеми горски пожари. Вече твърде очевидно времето става все по-екстремно. „Имало е зими, когато през януари е имало само дъжд и суграшица. Преди имаше зими, когато буквално имахме два метра сняг, до върха на ябълковите дървета“, разказва една от жените.
В къщите близнаци на Солефтео, в апартаментите под наем в Люсдал, в кокетните семейни бунгала във Фагерста хората живеят вече не в отричане, а в отчаяние. Те наистина се тревожат повече за края на месеца, отколкото за края на света. Кризата с разходите за живот силно засягат селските общности, където маржовете вече са били малки, още преди цените да започнат да скачат.
„Всичко поскъпва. Електричеството и храната стават по-скъпи, всичко, всичко“, казва 29-годишна жена в Мелилла. „Вдигат всичко, освен заплатата“, казва 38-годишен мъж в Люсдал. „Бих искал да сервирам органична храна на децата си, но кой би могъл да си го позволи? Винаги е въпрос на пари“, казва друга жена на около 40 години.
Инфлацията се отразява на публичните дейности, училищата, грижите за децата и социалните грижи – растящите разходи водят до икономии и съкращения навсякъде. Помощник-медицинска сестра казва, че се страхува да не остарее: смените в дома за възрастни хора, където работи, са с недостатъчен персонал и никога не остава време за нещо повече извън „складирането“ на клиентите.
Индивидуална тежест
В Швеция, както и в Обединеното кралство, ако скорошните изборите се смятат за нещо съществено в условията на олигархия с партокрация, се е появило чувството, че обществото, държавата, са се оттеглили. Точно, както британците се страхуват за случилото се с недофинансираната Национална здравна система, притесненията на хората за здравеопазването се появяват отново и отново в разговорите. В Солефтео родилното отделение е затворено. Бременните жени са принудени да пътуват с часове по лошо поддържани пътища, за да родят, бебета се раждат край пътя и демографите вече отбелязват драматичен спад на ражданията през зимата.
Хората трябва да действат пред лицето на изменението на климата. Но как някой, който едва може да си позволи употребявана бензинова кола, може да покрие разходите за електрическо превозно средство? А за вече притиснатите селски общности общественият транспорт не е алтернатива. В Солефтеа влаковете вече дори не спират на жп гарата. Да стъпиш на платформата е като да влезеш в апокалиптична сцена от The Last of Us (дистопичен сериал с Педро Паскал): храсти растат високо между ръждясалите релси, докато пейките са заети не от пътници, а от наркомани, които са тръгнали наникъде – кризата с опиоидите вече е пристигнала, дори при положение, че влакове не идват.
Страхът от изменението на климата е навсякъде. Но също навсякъде е и схващането, че спирането му по някакъв начин зависи от отделните хора: повечето от запитаните респонденти отговарят „аз“ или „ние всички“, когато са попитани кой носи най-голяма отговорност за спирането на изменението на климата. Бритиш Петролиум постигна зашеметяващ успех с една кампания, като накара много хора да се съсредоточат върху собствения си въглероден отпечатък. И все пак, ако жителите на селските общности от проучването спрат да карат бензинови автомобили, общината пак ням да може да си позволи влакова услуга и електромобилите пак нямаше да бъдат по-достъпни. Ребека Солнит е права, че повече освен от лични добродетели има нужда от колективни действия.
Проведени са повече от 200 интервюта и все пак един въпрос не предизвиква готов отговор. Хората нямат думи за бъдещото въздействие на зеления преход върху мястото, където живеят – нямат разказ за това как ще изглежда тяхното село или град. Изглежда, че не са обмисляли много как това ще се отрази на тяхната общност. 73-годишен мъж от Ярвсо е готов да промени хранителните си навици, дори да яде насекоми: „Ако не мислиш за това, което ядеш, може да си добре.“ Но когато трябва да си представи как местността ще бъде засегната от прехода към въглеродно неутрално общество, той, като повечето, губи речника си. Може би наистина е по-лесно да се види края на света, отколкото края на капитализма.
Живеейки в отричане на това, което наистина е необходимо, за да се задвижи зеленият преход, мега-замърсяващият глобален елит възнамерява да продължи да плаща бягството си от всякаква отговорност за промяна на разрушителния начин на живот, докато средната класа се съблазнява с идеята, че може да спаси света, като всички станат вегетарианци и карат велосипеди. От тази морално превъзходна позиция те могат да насочат гнева и презрението си не нагоре, където би трябвало, а към борещите се класи долу, с техните месоядни хранителни навици и нежелание да се откажат от колите си, работещи с изкопаеми горива.
Проучването потвърждава, че проблемът не е в осведомеността, защото хората вече знаят, че климатът се променя и са притеснени. Но им липсва капацитет да се справят и да се променят. Амартия Сен напомня, че подобряването на способностите на хората е от съществено значение за човешкото развитие.
Те биха включвали способността за справяне с неизбежните последици от изменението на климата, като например чрез изграждане на насипи срещу наводнения и изрязване на противопожарни просеки в горите. Но те също биха прегърнали способността да посрещнат разходите на прехода: нова електрическа кола, отопление без изкопаеми горива и органична храна от местния бакалин.
Всичко това ще изисква преразпределение на ресурсите от градските към селските райони, от богатите към бедните. Критиците на този подход да спестят „моралното“ си възмущение и мантрата на робовладелците „който не работи, не трябва да яде“ като вместо това трябва да плащат данъците си и да знаят, че те могат да бъдат разпределени справедливо между всички като гарантиран доход за лична свобода.
Освен от способностите да се справят, хората също заслужават да получат способностите да допринесат за зеления преход, да намерят думите, за да си го представят. Планетата може да наложи своите граници, но преходът не трябва да бъде наложен — по-скоро той трябва да бъде съвместно създаден, закотвен в приоритетите на хората на местно ниво, в живота, който живеят там, където са.
Източник: IPS-Journal
