Класовата структура се промени
Част 2 от поредица, съставяща Лекция на проф. Гай Стендинг в Китай.
Междувременно, поради глобализацията, продължаващата технологична революция и неолибералните трудови и социални политики, се оформи нова глобализирана класова структура.
Всяка конфигурация на капитализма произвежда нова класова структура и е грешка на някои марксисти да описват класовата структура в дуалистични термини, сякаш класовете и класовата структура са същите днес, каквито са били по времето на Маркс през 19 век.
Една класа може да бъде дефинирана по отношение на три измерения – отличителни производствени отношения, отличителни отношения на разпределение и отличителни отношения към държавата. Имайки това предвид, можем да опишем накратко глобалната класова структура при рентиерския капитализъм.
В горната част на обществото и в низходящ ред на среден доход и държавна власт, на върха е „плутокрацията“, съставена от малък брой милиардери, които правят по-голямата част от огромния си доход от форми на собственост. Под тях е „елит“, предимно на ръководни позиции, но и печелещ от имоти. След това има малка група независими самостоятелно заети лица, които можем да наречем „професионалисти“, които правят много пари, но живеят несигурно. След това има широка маса „заплатаджии“ (от англ. „салариат“) – тези с платена работа, професионални пенсии, евентуално къщи и акции.
Тези четири групи са дефинирани подробно в книгите на проф. Стендинг. Решаващите точки за тази лекция са, че, първо, всички са получатели на рентиерски доходи, и второ, всички са обективно и емоционално откъснати от съществуващите социални държави. Те не печелят много от социалните политики и не очакват да имат нужда от тях. Често се пренебрегва, че салариатът, както и плутокрацията и елитът, са се справили много добре по време на ерата на рентиерския капитализъм, печелейки по-специално от инфлацията на цените на активите. Новата класова структура не е „1% срещу 99%“, както твърде много коментатори твърдят.
Всичко това означава, че тези висши слоеве, вероятно съставляващи 25% от населението в повечето страни, нямат голяма склонност да защитават заплатите, трудовите стандарти или държавните помощи, освен ако не са водени от страх да не загубят привилегиите си в резултат на бунт от мнозинство в неравностойно положение под тях в структурата.
Под тези групи в развиващата се класова структура е старият „пролетариат“ , за когото бяха изградени социалдемократически политически партии и профсъюзи и чиито интереси бяха прокарвани в световен мащаб от Международната организация на труда. Ключовите моменти тук за този дискурс са, че, първо, пролетариатът беше подложен на „пролетаризация“, тоест привикнал към дисциплините на стабилен труд на пълно работно време, и второ, те претърпяха „фиктивна декомодификация“, в която паричната заплата се сви като дял на социалните доходи, с повече надбавки, различни от заплатата, които им осигуряват трудова сигурност. Както беше посочено по-рано, това не беше истинска декомодификация, тъй като те бяха длъжни да продават труд (усилие и време), за да получат тези права, или да сключат брак с някой, който е готов да го направи.
За пролетариата нормата беше и остава да има стабилна работа на пълен работен ден. Те бяха предизвикани да имат форма на „фалшиво съзнание“. Техните политически представители искаха възможно най-много хора на пълен работен ден. Те романтизираха работата, обещавайки Пълна заетост и тихомълком прибягвайки до това, което е известно като „workfare“, тоест като отказват предимства на всеки, който не предоставя работна си ръка. Като социалисти те удобно забравиха, че да си на работа означава да си в позиция на подчинение и не успяха да си припомнят описанието на Маркс на труда в работните места като „активно отчуждение“.
Нормата на производствените отношения на пролетариата беше сигурността на заетостта, а не сигурността на професията, тъй като те трябваше да извършват дейността, която им се каже. Те са били експлоатирани на работното място и по време на работа. Що се отнася до техните отношения на разпределение, тези в пролетариата никога не са били рентополучатели, те са без доходи от собственост. Но като норма те също така не са били структурно експлоатирани от рентните механизми.
Това води до възникващата масова класа на рентиерския капитализъм, „прекариата“ . Това не е „подкласа“, която е категория, откъсната от обществото. Отличителните производствени отношения на прекариата включват наличие на нестабилна, несигурна работна ръка, необходимост да вършат много работа, която не е труд, включително работа за държавата, липса на професионален или организационен разказ, който да дадат на себе си, и да бъдат експлоатирани и потискани извън работните места и извън работното време толкова, колкото и в тях.
Мнозина са въвлечени в това, което в икономическата литература се нарича „платформен капитализъм“, като „консиерж“ работници или като „облачни задачи“, контролирани и манипулирани от приложения и други посредници на труда. Преди всичко те са привиквани към прекариатизация – обратното на пролетаризацията, т.е. принудени да приемат и да се адаптират към живот на нестабилен труд без сигурна професионална идентичност. Най-близкият еквивалент в Китай е ярката идея за „племето на мравките“.
„Разпределителните отношения“ на прекариата са много характерни. Първо, те трябва да се опитат да оцелеят единствено с ниски, променливи и несигурни парични заплати, с малко, ако изобщо има такива, несвързани със заплатите, или гарантирани държавни помощи. Второ, те са систематично обект на експлоатация от механизми за наемане, живеейки постоянно на ръба на непоносим дълг. Несигурността, която изпитват, е различна от тази на пролетариата, характеризираща се с хроничност и крехкост в контекста на непредвидими, но често срещани сътресения в живота им.
Това е достатъчно лошо. Обаче отличителните „отношения с държавата“ определят в най-голяма степен прекариата. Основният антагонист на прекариата е държавата, а не директно капиталът. Реалността е такава, че те губят или не получават правата и привилегиите на гражданите. Преди всичко, те са сведени до „молители“, зависими от дискреционната благосклонност на наемодатели, работодатели, родители, благотворителни организации и непознати, надявайки се, че те ще ги съжалят. Етимологичният корен на несигурността от латински е „да се получи чрез молитва“ (precariousness, ‘to obtain by prayer’). Прекариатът е почти като просяците; те трябва да разчитат на благотворителността на хората. Те нямат сигурни права и затова изпитват постоянна несигурност.
Важно е да се подчертае, че прекариатът е класа, в която капиталът и държавата искат той да съществува като функционална част от производствената система. Но под прекариата има огромен и нарастващ „лумпен-прекариат“, „долна класа“, състояща се от милиони хора, живеещи и умиращи на улицата преждевременно, от социални заболявания, опиати и суицидна депресия. Долната класа представлява заплаха за прекариата. Това им напомня, че ако не се съобразят с новите норми, те могат да изпаднат в още по-лошо съществуване от това, в което са ги поставили.
Прекариатът е основната работническа класа на 21 век. Но е важно да се подчертае, че прекариатът е „класа в процес на създаване“, но все още не е „класа за себе си“ . Това означава, че докато членовете на прекариата осъзнават условията, които определят самите тях, те все още не са обединени в обща визия за това какъв тип трансформирано общество искат. В действителност прекариатът се състои от три групи.
Първите могат да бъдат наречени „атависти“. Това са хора, произлезли от стари пролетарски семейства или общности и които гледат назад към реален или въображаем живот на трудова сигурност. Те обикновено са сравнително ниско образовани и искат да възстановят миналото. Тази група е склонна да подкрепя неофашистки или демагогски политици, които обещават да върнат някакво въображаемо славно „вчера“.
Вторият може да се нарече „носталгици“ . Това са предимно мигранти и расови малцинства, които чувстват, че нямат дом никъде. Те нямат Настояще, Тук-и-Сега. Те няма да подкрепят неофашисти или демагози, но се чувстват изоставени от обществото и са лишени от права. В тази група има огромен брой хора и от време на време те се отдават на „дни на ярост“.
Третата фракция в прекариата може да се нарече „прогресивни“. Това са предимно млади и образовани, на които е било обещано бъдеще, ако отидат в университет или колеж, но които излизат без бъдеще, освен перспективата за постоянен дълг и несигурност. Те също няма да подкрепят неофашистка програма. Но по целия свят те търсят ново бъдеще.
Именно тази трета група може да бъде авангарда на една нова и смела политика. Причината да са „нова опасна класа“ е, че не се идентифицират нито с капитала, нито с труда. Те не страдат от „фалшиво съзнание“, не вярват, че идеалната ситуация е да си на работа на пълен работен ден. Разбира се, повечето искат работа, поради необходимост. Но те виждат работата като инструмент, който не определя техния живот, идентичност или стремежи. Трябва да осъзнаем, че прекариатът не е просто „жертва“. Тези хора също са активни и търсят алтернативна реалност на това, което е норма днес.
Това стои зад новото явление „тан-пин“ в Китай и на други места, описвано като действане „лежейки“ (lying flat), просто несъобразяване с нормите, наложени от капитализма, норми, които казват, че хората трябва да се стремят да бъдат икономически успешни и трябва да работят усилено с надеждата или очакването за възходяща социална мобилност. В България огромна част от активнитете хора вече се намират в онзи милион души от прекариата, които наскоро държавата идентифицира, че „не работят нищо и не учат нищо“, на пръв поглед. Политическите лидери трябва да отговорят на чувството за „свобода на действие“ на хората в прекариата и на техните „стремежи“… Следва 3-та част, а тук е 1-ва.
Книгата „Прекариатът – новата опасна класа“ на Гай Стендинг предизвиква сериозен размисъл върху текущите глобални процеси на промяна на трудовия пазар и представлява особен интерес за политици, икономисти, синдикалисти и всички онези, загрижени за изграждането на едно по-справедливо общество.
Неолибералните политики и институционални преобразования промениха състава на съвременния трудов пазар, в който несигурната заетост се превърна в структурен елемент. Резултатът от този модел, прегърнат в различна степен от правителства от всякакъв цвят, е зараждането на глобалния прекариат – една нова класа, наброяваща милиони хора в света, лишени от всякаква трудова и житейска стабилност и сигурност, хора с краткосрочна или временна работа, с несигурен доход, без ясна трудова идентичност и перспективи за кариера, без трайна принадлежност към някаква професионална общност, без адекватни социални и икономически права, което ги поставя в неравностойно положение. Защо се разраства тази класа? Какъв е статусът на тези хора? Какви са страховете и тревогите им? Могат ли съществуващите модели и решения да отговорят на техните желания и надежди? Не предизвиква ли вече техният гняв политическа и социална нестабилност в обществото? Мнозина от тези хора могат да бъдат привлечени от популистки политици и неофашистки послания, както вече се наблюдава навсякъде в Европа, в САЩ и другаде. Точно това превръща прекариата в опасна класа.
Източник: BIEN
