Шенгенският сън на колониалната ни татковина
Имахме нещастието да сменим развития социализъм с пазарен капитализъм в полет. Тоест, успяхме със скок да се прекачим от влак, който пада в пропастта директно на… жертвената клада.
Възпитани в традициите на пионерска честност и справедливост си представяхме, че ние, добрите работливи хора, сме политзатворници обяздени от номенклатурната върхушка. Представяхме си, че свободата ни ще дойде от само себе си стига да падне от власт Тодор Живков и Москва да не му избере заместник. Тогава вселенската логика щеше да победи политсекретарите и за няколко години щяхме да се превърнем в една малко-по хладна Гърция. А защо не и в нещо по-хубаво?
Надявахме се да станем равноправни граждани на света, но се оказа че така мечтаният от нас свят си има предостатъчно равноправни щастливи граждани. За да продължават неговите граждани да бъдат все така щастливи се нуждаят от двигател. Може би беше необходимо да се огледаме и да си спомним на какво този вкусен западен свят дължеше привлекателността си.
Само до преди сто и тридесет години Белгия е държала най-голямата територия в Африка в режим на робство. На брутално робство. Не само Белгия, но и Франция, Германия, Великобритания, Холандия. Имали са колонии къде ли не. Американците отменят робството 1865 година. Това е само преди 158 години. Почти до началото на двадесети век изисканите европейци са рязали ръце на негри, ако не са могли да изпълнят дневните си работни квоти. Или са им убивали децата. Но са ги убивали законно. Чели са на дечицата писмено изложените си основанията защо ще бъдат обесени и след това са ги бесили. За да могат татковците им да произвеждат повече каучук. Пак казвам, това се случва само преди сто и тридесет години. Споменавам го не защото съм кръвожаден, а за да илюстрирам как луксът цъфти само върху пресни трупове.
Сега да се върнем на нас.
Преди тридесет и четири години ние си въобразявахме, че светът се дели на свободен и ние. Но свободният свят се оказа, че няма нужда от съмишленици, а от нова доза пресни трупове за да продължава да се поддържа в цъфтеж. И, колкото и да ни е неприятно, ние започнахме с доставката на трупове по един леко заобиколен, но напълно ефективен начин. До този момент сме около два милиона души назад. Не е малко, но можем и още.
Прекрасният нов свят, за да продължи да е прекрасен се нуждае от нови роби. Новите роби обаче нямат нищо общо със старите. Те сме ние. Доброволно носим нашийниците си и внимаваме да изпълняваме квотите си, за да не загубим къщите над главите си, които, както знаем са ипотекирани. Всъщност ние работим, за да откупим нашите домове от банките, които измислят все нови и нови подходи да ни затруднят. Защото банките не се нуждаят от щастливи хора, а от добри кредитни платци, които в последния месец от тридесетгодишните си ипотеки да стъпят накриво и да загубят всичко.
Новите ни собственици замениха житейските ни истини с продуктово позициониране. На тях хора с житейски истини също не им трябват. Нуждаят се от покупателна маса, която да подскача от радост, че има достъп до пето качество стоки. Това, разбира се, докато си изплаща кредитите. И, защото стоките от пето качество носят най-добри печалби. А печалбите са власт.
Затова не се учудвайте, че няма да влезем в Шенгенското пространство. То не е предназначено за роби. Пък и така ще се знае къде е къщата на господарите и къде колибите на робите. Нищо, че дишаме един и същи въздух.
Апропо, скоро очаквайте и въздухът да стане стока, за която ще си плащаме.
