Краят се вижда. И не е добър.
Нещата се поизясниха, казваха на времето, когато се виждаше краят на дълги разправии. В подобна ситуация сме поне за един от тревожещите ни конфликти – този в Украйна.
Не с дни, а буквално с часове наблюдаваме изненадващото отрезвяване на Зеленски. Макар и да не си го казва всичкото, в думите му вече личи накъде се е запътил. Въпреки че от Брюксел и преди всичко от Германия все го побутват да не се отказва съвсем и да върви в „правилната“ посока.
Макрон пък през равни интервали не пропуска да му предложи за пореден път войска и, да не чуе дявола, ракети способни да носят ядрени заряди. Признаците на превъплъщението у Зеленски са разбираемо мотивирани най-вече от политиката на САЩ, но вече не от човека в Белия дом, а от следващия го нов обитател, който, както се видя, вече се е захванал с проблемите без да чака влизането си там.
Очакваше се реакцията и на Путин. Той не чака и ясно заяви позицията си с четирите условия, при които той би приел евентуални преговори. Ако за Зеленски и Тръмп нещата са логично предопределени съобразно личните им и на хората зад тях интереси, при Путин нещата ми се струва, че не са дотам.
Имам горчив опит, когато се захвана да пиша не въобще за Русия, а конкретно, например, за Путин. Предварително знам, че пак ще „настъпя котето за опашката“. Че пак ще се окажа на ничия земя между русофилите и русофобите у нас. Там, където обикновено се намират такива като мен, които сме учили, работили и живели сред руските хора и имаме самочувствието, че най-добре познаваме живота им. Когато се опитаме обаче реално и справедливо да опишем и говорим за нещата в Русия за едните сме безмозъчни путинисти, за другите сме неблагодарни русофоби.
Това не е от сега. Едно време Свобода Бъчварова го отнесе заради спомените си за своите години в Москва. Опита се, милата, да обясни, че се е старала честно да разкаже за годините си там, когато със своите руски приятели са живели и са опитвали и от меда, и от катрана на системата. Това не се прие от верноподаническото общество.
Има един филм, който и тогава го спряха и сега не го пускат – „Завръщането“. В него един от парашутистите, изпратени да се включат в антифашистката борба, на въпроса, как е там при братушките, без да се съобрази каза, че няма представа, защото току що е излязъл от лагер. Командирът на отряда го сряза: „Такива работи, му рече, няма да говориш, няма да клеветиш съветския строй!“ За малко да го обявят за предател.
Така погледнато си позволявам все пак да кажа онова, което, сигурен съм, е и в душите на голямата част от руските хора. Те в момента също като всички нас чакат края на тази война и никой нито горе нито долу няма намерение да търси завладяване на чужди народи и чужди страни. Особено пък що се отнася до Европа – любимата им дестинация за отдих и бизнес. Надяват се, че войната ще свърши, но както са убедени и свикнали искат тя да приключи непременно с победен край. И точно на това място и по този въпрос позицията на Путин малко ме навява на някои мисли.
Да, категорично четирите области с етнически преобладаващ руски елемент трябва да си отидат на мястото, където са били преди Ленин и Сталин да решат да ги залепят като кръпка към украинската диаспора. Да, безспорно Украйна не може да бъде член на НАТО. Противното би обезсмислило всякакъв мирен договор, ако й се позволи отново да се подготви за война с Русия, вече заедно с партньорите си от НАТО.
Но! Има и нещо друго, което при анализа на станалото трябва да отбележим в горния ъгъл с литера „Изключително важно“. Какво стана с гръмогласно обявеното намерение за денацификацията на украинския народ, което трябваше да се извърши в хода на военните действия. Къде останаха и другите пропагандни щуротии от този вид, свързани с това безсмислие. Наскоро се срещнах почти по едно време с двама мои отколешни приятели от Харков.
И двамата са с български корени и ги помня като по стар наш обичай русофилски възпитани. Чух ги и останах като отровен от сегашните им мисли. Най-обидното за тях, както споделиха, че без вина са ги нарекли фашисти и нацисти, и то техните руски братя. А те до тогава винаги бяха държали на руското в общуването си с украинските си съграждани.
В отношенията между украинци и руснаци винаги е имало не малка доза напрежение. Случайно, но за мой късмет попаднах на първия концерт на „Любе“ в Киев. Залата не стихваше от възторга, с който се посрещаше всяко едно тяхно изпълнение. Накрая те запяха „Русия свещенна“ и всички помръкнаха, а след това започнаха дюдюканията, освиркванията, крясъците „Вон, москали проклятые!“.
Не можех да повярвам, но моят приятел, посланикът ни в Киев ми пошушна: „Така е всеки ден!“ А това беше през 2003 година. Неотдавна бях на среща в един от луксозните ни хотели, където преди години се бяха настанили като собственици руски семейства, а след това бяха придошли и украински. Около басейна играеха деца и стана някаква разправия. Чух как едно момиченце разплакано питаше майка си, защо са я нарекли руските й приятелчета фашистка.
Май не добре бе осмислено всичкото това в Кремъл, когато се бръкна така дълбоко в тази рана. Ако трябва да се върнем към историята, не трябва, съгласен съм, да забравяме украинските дивизии от СС, но също е редно да помним и армията на Власов. И въобще – грехът, както се казва, е общ. Но над всичко това най-важното е, че това са два братски, славянски народа, които и в радости и в беди векове са живели заедно. И това е исторически не лесно извоювана съдба, която трябва да им помогне да излекуват болката, която ги е споходила.
Ще мине тази война като всяка друга. Ще се възстановят градовете и селата, ще се разорат отново земите, ще завехнат раните и буренясат окопите. За жалост обаче украинци и руснаци, братя по кръв, поколения наред за радост на намиращите се от другата страна на новоизградената желязна завеса, където сме и ние, няма да могат да се гледат в очите и ще си останат със стаена в душите омраза един към друг. И това ще е най-страшната рекапитулация от тази война.
Текстът на тази статия първоначално е публикуван в Pogled.info и с разрешение от автора се публикува също в АгораПост – Българският граждански портал.
