Пряко участие? Няма по-добър вариант!
Странно, но е факт: движението за директна демокрация в САЩ започва в Цюрих! То е тясно свързано с историята на швейцарския социалист Карл Бюркли, който някога се стремил към „утопично“ общество, но все пак е бил прагматичен и ефективен политик.
В САЩ няма директна демокрация на национално ниво, а „пряка“ изобщо не съществува никъде по света. Последните опити за въвеждане в Щатите на общонационален механизъм за народна инициатива се провалят малко след началото на новото хилядолетие. Все пак има някои отделни щати от Съединението в Северна Америка, които имат добре установена система на пряко гражданско участие.
Движението за въвеждане на директна демокрация в САЩ в края на 19 век е оформено до голяма степен от позабравения швейцарски социален реформатор Карл Бюркли. Той е роден в Цюрих през 1823 г., мечтае през целия си живот за общности от хора, свободни и равноправни, живеещи във „величествени дворци“.
Но той не е бил просто мечтател. Бюркли има важен принос за утвърждаването на идеите за директна демокрация в самата Швейцария. Той е бил и централна фигура в швейцарското кооперативно движение. Дори основаването на швейцарските кантонални банки, които дават заеми на малкия бизнес, се свързва с него.
Бюркли пише по-късно в живота си, че свободно се е отказал от „райската ябълка“. Той е израснал на земя, принадлежаща на града до езерото Цюрихзее. Баща му бил заможен консерватор, който почита благородството и поддържа реакционни идеи. Демократическите стремежи на революционна Франция трябва да бъдат потиснати, смята той. Карл тогава започва да възприема напълно различен начин на мислене.
Баща му го насочва към търговията. Младият Бюркли трябвало да се научи да дере животни и да обработва кожите им. Това вероятно е било замислено като форма на унижение, за да накара младия Карл да осъзнае по-добре собствения си социален статус. Но ефектът се оказва обратен. Карл става странстващ търговец и напуска Цюрих. Дори в по-късните си години, подписвайки документи, той все пак с гордост определя професията си като „кожар“.
Като част от това номадско съществуване той достига до Париж през 1845 г. и там той намира празненството на идеите. Бюркли става последовател на ранния социалист Шарл Фурие, който по негово време вярва, че когато капитализмът бъде победен, морето ще се превърне в лимонада и акулите доброволно ще теглят кораби – бил е меко казано ексцентричен. И все пак Фурие имал практически идеи, които искал да приложи, една от които била Фаланстерията. Тази измислена дума означавала манастир за членовете на фаланга, термин, който той използва, за да обозначи идеалната общност. Свободни групи от по 2000 души щели да живеят в прекрасни сгради, където щели да се радват на колективен икономически просперитет и щели да могат сами да определят живота си. Тези общности трябвало да бъдат структурирани като компания с акции.
Фурие имал утопична визия, при която общата работа вървяла ръка за ръка с общото удовлетворение, тъй като всички членове на общността биха се радвали на резултатите от труда.
Изпълнен с тези нови идеи, Бюркли се връща в Цюрих през 1848 г. Той превежда работата на Фурие на немски, но без особен успех, въпреки че Швейцария по онова време е в дълбок социален катаклизъм.
Работниците там мечтаели не за дворци, организирани като кооперации, а преди всичко за справедливо заплащане.
Така Бюркли се обръща към практическите действия. Той основава Zurich Konsumverein, или асоциация на потребителите, кооперация, която има за цел да се бори с бедността чрез продажба на стоки на справедливи цени. Успехът му в крайна сметка го изпраща в парламента на Цюрих.
Бюркли обаче все още жадува за утопията си. През 1855 г. той емигрира с група ентусиасти в Америка, за да развие идеите на Фурие там – в селище, наречено La Réunion в Тексас.
Но всичко, което обнадеждените емигранти намират в южния американски щат, било скупщина от мизерни колиби, заедно с робовладелци, мислещи много малко за социалистическите им идеи. Имало и вътрешно напрежение в общността. Наследникът на Фурие, Виктор Консидеран, който между другото измислил термина „пряка демокрация“, действал като монарх (както днес нелепо и неадекватно се случва в България с едноименната „партия“, бел.прев.). Междувременно нямало и следа от „величествените дворци“.
Само след две години проектът се разпаднал. Едва ли си струва да се говори за следите, оставени от фуриеристите в САЩ. Но има една следа. Днешните туристи могат да гледат Далас от Reunion Tower, кръстен на някогашната общност.
Разочарованият Бюркли се връща в Швейцария, преди да има шанс да си направи име в САЩ. У дома в Цюрих той става обект на шеги. За кратко се присъединява отново към Konsumverein, но бива прогонен от наследника си и през 1861 г. просто отваря бар.
Бюркли нарича своето малко, мрачно изглеждащо помещение в квартал Нидердорф в Цюрих, „Консум“. То става място за срещи на ново движение. През 1866 г. Бюркли бива избран в парламента на кантон Цюрих.
По това време местният елит в Цюрих успява да използва „представителната демокрация“ за собствените си икономически интереси (особено ясно видимо в днешно време, бел.прев.). В онези дни селяните, фабричните работници и дори търговците често живеят в бедност и зависимост.
Бюркли се изказа с плам срещу „аристокрацията на богатството“. Негов политически съюзник, Фридрих Лохер, атакува това, което тогава се смята за „представителна демокрация“, с безпрецедентна кампания, която достига на границата някъде между популизма и клеветата.
През 1867 г. в Цюрих избухва епидемия от холера. Най-засегнати са по-бедните класи. Но демократичното движение се разраства. През декември 1867 г. Бюркли представя петиция с 30 000 подписа до ръководителя на правителството, призоваваща за радикална промяна на Конституцията.
Една мярка, която спечелва и е приета, бива пряката народна инициатива и референдумът – мислени като средство за заобикаляне на доминиращите сили в парламента.
Самият Бюркли би искал да премахне напълно парламента, но не получава подкрепата на демократите в това, нито в искането си богатите да плащат повече данъци. На 18 април 1869 г. кантон Цюрих приема прогресивна Конституция, която за времето си е нещо като сензация.
Бюркли е бил напълно наясно със значението на това, което се случва. Той започва да мисли в по-широк мащаб. Сега той казва, че Швейцария трябва да стане демократизиращото ядро на „Съединените европейски щати“ (целият този процес внимателно се наблюдава и от основните фигури на българското Национално-освободително движение, бел.прев.).
В един момент той си помислил дори, че Швейцария всъщност трябва да се присъедини към САЩ (звучи познато?!, бел.прев.). Защото, казва тогава той, „Америка е единствената република, от която можем да научим нещо.“ Някои американци били готови да отвърнат със същото. Интересът към мирна революция в кантон Цюрих бил значителен по онова време.
След успеха от 1869 г. писанията на Бюркли започват да се разпространяват в англоезичния свят, а още през лятото на следващата година в Женева излиза българският манифест* за учредяването на БРЦК – политическата партия на българското Освобождение за Демократска Република. Вече през 1888 г., лидерът на Типографския съюз в Пенсилвания, Джеймс Уилям Съливан, посещава Бюркли, след като се е интересувал от работата му още от 1874 г.
Съливан продължава с публикуване на книга, наречена Директно законодателство от гражданството чрез инициативата и референдума (1892 г.), която лансира идеите за пряко участие на избирателите в САЩ. Между 1891 и 1898 г. от другата страна на Атлантика се появяват повече от 70 публикации за вече директната демокрация в Швейцария като форма на управление на държавната власт и на местното самоуправление.
Съливан и Саймън У’Рен, който също бил в контакт с Бюркли, и техните сътрудници успяват да създадат механизми за пряко демократично участие в 23 щата на САЩ до 1918 г. Съливан подписва копие от книгата си, което изпраща на Бюркли с думите „На Карл Бюркли! Пионер!“ Тази книга днес се пази в централната библиотека на Цюрих. (манифестът на БРЦК „Български глас“*, издаден през август 1870 г. в Женева, се пази в Държавен архив – Добрич, бел.прев.)
Бюркли, който умира в кантона Цюрих през 1901 г., оформя развитието на демокрацията, както в Швейцария, така и в САЩ (поражда и идеята за Демократската Република на Левски с неговата крилата, но неосъществена до ден днешен в България, фраза: „Свобода и чиста Република!“, бел.прев.).
Все пак неговият принос е получил нищожно признание. Дори днес в Швейцария има статуи на основните му противници, какъвто е бил Алфред Ешер например, чиято фигура все още гледа надолу по Банхофщрасе в Цюрих от цокъл пред жп гарата. Ешер би предпочел в страната му да е оставена системата с „представителна демокрация“ за малцина, вместо всички хора да гласуват решенията за своя живот на референдуми.
Новата биография на Бюркли от историка Урс Хафнер, отбелязваща двестагодишнината от рождението му, в много отношения е отдавна чакан исторически паметник за идните поколения и за политическите анализатори, коментатори, както и за осъзнаване от обслужващите установеното положение в Европа и по света.
Източник: SwissInfo
*БЪЛГАРСКИ ГЛАС
От БРЦК
Женева, 1 август 1870 г.
Течи, течи, кръв сиротинска;
падай, падай, роса кървава!
Расти, зрей, жажда за отмъщение!
* * *
Четиристотин и петдесет годишно робуване и тежки мъки и страдания! Страшно е и да помисли човек. Но времето вече наближи и всичките тия страдания, всичките тия неволи твърде скоро ще се свършат и българинът, както и всичките други хора, ще захване да живее като човек, като свободен гражданин и като господар сам над себе си. Ние, българите, които от 450 години насам сме попаднали под най-тежкото, под най-суровото и под най-адското тиранство; ние, които сме търпели, па търпиме и днес повече от всичките други народи, които са били когато и да е поробени от други народности или които са търпели от своите държавни деспоти, папи, инквизитори и султани; ние, които до вчера бяхме останали най-назад във всяко едно отношение, днес захванахме вече да живееме и да търсиме това, щото е най-свято, най-велико и най-драгоценно нещо за човекът, т. е. личната и народната своя свобода.
Мъглата, която ни покриваше до днес, се вече развея и всичка България е обхватена с народният въпрос. Свободният и честният българин чуе вече стенанията на умирающите и страдающите свои братия, които катаден умират под турският сатър, и отсега ще се варди вече да прави погрешки. Да погреши той вече не може, защото ако направи още една погрешка, то после тая погрешка следува смърт. Чашата на нашите страдания е вече препълнена и затова трябва да бъдеме опитни и да се не лъжеме от никого.
Нашето отечество е разорено и ограбено; цели пространства земя стои пуста и необработена, а българите ходят да търсят кора хляб в Румъния и Сърбия. Духовното наше развитие доскоро беше оставено до най-крайно невежество. Селянинът е жертва на користолюбивите калимявки, на турските владетели и на нашите еднородни чорбаджии, но той още не е ограбен съвсем, той не е още поробен, защото има своя воля и иска да живее… Дошло е време да победиме и ние. Който с внимание разгледа българските работи, той твърде лесно може да се увери, че часът на нашето освобождение е вече настанал. Българите в сегашно време се намират в такова също положение, в каквото се намираха италианците в 1860 година.
Началото наше е вече положено (глед. Хаджи Димитра и неговите другари, които проляха своята кръв за своето отечество и свобода), а от нас зависи да го довършим и да изречеме тия велики думи: „Ние сме свободни, ние сме люде, ние сме българи и гордееме се със своето име „българин“. Но за да бъдеме в състояние да изречеме тия думи, ние трябва да работиме, да напрегаваме всичките си умствени и телесни сили, за да освободиме своята земя и своите личности от физическият турски ярем, а своят ум от нравственото поробение, т. е. от Константинополската патриаршия, и тогава да съставиме една малка свободна държавица, която да се управлява човечески, щото нашият народ да може да намери своето щастие и добро. Но за да дойдеме до това, ние не трябва да се надеяме вече, както сме се надеяли досега, на другиго, т. е. да не чакаме помощ и поддръжка ни от една европейска държава, защото който се надее на другиго и чака да дойде Наполеон III или Александър II, Пия IX или Виктория да го освободи, то той търси не свобода, а желае да промени самарът си, да промени господарят си, или, по-добре да кажем, да промени един тиранин на други, един деспот на други. Истинна помощ, истинно съчувствие и истинна поддръжка не може да очаква човек ни от един деспот, който е научен да повелява и да тирани светът. Не е ли смешно да очакваме и ние помощ от тия деспоти, които държат и своите собствени поданици под желязна ръкавица и с помощта на черковните пастири и с божието име им не дават да повдигнат главата си и да се нарекат хора?
Само тоя народ може да каже, че желае да достигне своята лична и народна свобода, който се надее само на своите сили, на своите умствени способности и на своите братия, които търпят такива също мъки, каквито търпи и той сам. От французкият пролетария, от италианският бандит, от испанският пират, от руският мужик и от черногорският юнак трябва да очаква човек свобода и напредък, а не от Вилхелма и Франца Йосифа. Нашето българско положение прилича на болен човек, комуто е потребно окончателно оздравление, а не повърхностно замазвание на тежките му рани; нам е потребно окончателно освобождение, а не фанатически дуализъм. Наистина, че проповедниците на дуализмът имат тая съща цел, която имаме и ние, т. е. освобождението българско от тежкият турски ярем и спасението на българският народ от вековното робувание, но тия са се увлекли из едно зло в друго, из една крайност в друга, т. е. из една политическа форма, която е създадена за нашето притеснение, в друга, която ни приготовлява такива също притеснения и страдания, ако не по-лоши; и болният човек се обръща от една страна на друга, с надежда, че на другата страна ще да му бъде по-добре, и чувствува при всяко ново обръщане, че му става по-лошо и по-лошо. Ние сме уверени, че един народ, който е съставен из седем милиона, не може да се кърпи като съдрана дреха. За да направи човек нова къща, която да трае дълго време, той по- напред трябва да развали старата и да захване нови основания.
И така, българите трябва да разберат, че тям е най-потребна свобода, свобода лична и свобода народна, защото който няма лична свобода, той няма ни народност, ни свети човечески права; който се не кланя на свещената свобода, той не трябва да се кланя нито на Бога. Свободата съдържава в себе си всичко, щото е най-истинско добро, най-истинско полезно, всичко, щото е най-истинско славно, всичко, щото е най-истинско свято. Може ли да каже човек, че той стои по-високо от добитъкът, когато той няма своя свободна воля и дозволява всекиму да го води за носът? Без свобода не само че ни един народ няма право да се нарича народ, но и самият човек, който няма своя свободна воля, няма никакво право да се нарича човек. Както волът, който е спрегнат в колата, не може да каже, че той живее по своята воля, така също и човекът, който влече какво и да е робство, не може да каже, че е човек с човечески чувства и с човечески достойнства. Свободата е най-голямата или най-първата богиня, на която трябва да се кади най-много темян и да й се правят най-богатите (в сърцето човеческо) храмове, нежели на всичките други човечески желания и стремления, защото чрез нея човекът е достигнал до най-високото съвършенство в гражданският живот, до най-честитата отхрана, до най-светлото просвещение, до най-святото образование и до най-високото човеческо достойнство. Най-после свободата е докарала човекът да достигне чрез своят ум и знание до оная висока степен, от върхът на която твърде лесно може да се разбере що е право и що е неправо: да изпита що се нарича истина или да познае, че 2 + 2=4, следователно да се приближи до онова велико естество и да стане господар на всичката природа, която го окружава.
Ето защо само ония народи могат да кажат, че са люде, които имат гражданска, черковна, научна, социална, народна и лична свобода; само тия народи, които са достигнали до такива едни съвършенства, могат да кажат днес: „Ние сме люде.“ А тия народи, които още не са куснали от святата свобода, нямат ни право да се наричат народи, защото тия се намират в тая гъста темнота, която им не дозволява да отворят очите си и да познаят сами себе си и своето човеческо назначение. Не са люде тия, които подлагат гърбът си под какъв и да е бич и които се радват за това, че ги бие не прост човек, но някоя короносана глава, която по тяхното мнение е назначена от Бога само и само да ги бие. Тия волове на два крака, тия без сърце и без душа робове често се хвалят. Аз веднъж се удостоих да получа плесници от негова „светлост“ или „негово високоблагородие ме удари с благородната си ръка“; или „нашият паша ми удари петдесет тояги, а аз нищо му не рекох и отидох си“. А това са хора? И така, няма по-голямо добро на тоя свят от човеческото самопознавание и от свободата, която е следствие на самопризнаванието, а така също няма по-голямо зло от невежеството и от робството, защото свободата опитомява човека и накарва го да бъде човек и да познава себе си, а робството убива в него и най-святото нещо, т. е. неговото човеческо достойнство.
Като описах божествеността на свободата, аз трябва да укажа най-главните причини, чрез които народите са достигнали до най-тежкото робство и до най-скотското положение. Тия причини са царете и поповете. Лъжат се тия хора, които мислят, че царьовете са защитници народни; лъжат се и тия, които мислят, че тия са помазани от Бога. Царьовете не само че не са защитници на народите, но тия са най-големите техни неприятели, тирани и изедници и тяхната сила ще трае само до онова време, докогато народите бъдат глупави и слепи; но когато народите дойдат в себе си и престанат да им дават пари и да им се кланят като на идоли, то тия ще да станат по-долни от най-простият работник. Тия царуват и надуват се на престолите си само и само от глупавината, слепотата и детинството на народите, а просвещените народи трябва да им свалят булото и да им покажат, че тия са дадени от бога не да им робуват, а да служат на народът. Всяко едно нещо има свои граници. Всеки един народ влече робските окови само дотогава, докогато мярата на неговите страдания не е препълнена и дорде всевъзможните мъки не са още пробудили в него друго съзнание. Това ново съзнание се продължава и развива между народите твърде полека. Векове преминуват по-напред, преди да се то пробуди, но за това, когато се пробуди, то развива всичко и никаква сила не може да му стои насреща – за пример вземете днешна Франция.
И така, всичките народи, а най-много българите, трябва да разберат, че царьовете са били, са и днес най-големите тирани и изедници и никакво добро не са направили на човечеството, а ако ние и видиме някое добро в монархическите държави, то това добро е направено от учените и просвещените мъже, на които се и пада честта и благодарението. Всяко монархическо господарство употреблява всичките си средства за това, за да поддържи в народът това драгоценно за него невежество, на което е изградена неговата сила и даже самото негово съществувание. На монархическите правителства, както и на йезуитите е всичко дозволено, стига само да постигнат своите цели. Това, щото в частният живот се нарича гнусота, подлост и престъпление, то за монархическите господарства е доблест, добродетел, юначество и слава.
Животът на всяко монархическо господарство е основан на най-гнуснавите подлости и престъпления против чуждите нему народи, а така също и против своят собствени; монархията е съзаклятие против благосъстоянието народно и против неговата свобода. Властителите, кральовете, князовете и патриархите не искат и да чуят, когато всяка една вещ се нарича със собственото си име; тия са се научили да им лъстят и да ги лъжат и из тия лъжи извличат материал за своето величие, следователно тия не могат да имат нищо общо с народът, на когото нуждите тия не познават.
А колкото за султаните, то тия нито са били, нито ще да бъдат наши защитници и доброжелатели: тия всякога са били наши сурови тирани и кръвопийци, които са смукали 450 години нашата кръв и яли са нашето тяло. Всеки из нас знае, че християните са били за султаните нищо повече освен крави, които им са давали мляко. И затова ние не трябва да очакваме от султанът и от турското правителство никакви правдини, защото турчинът не знае други правдини освен да скубе за себе си. Ние помниме, когато българите преди две години бяха въстанали да търсят своите правдини с оръжие в ръка, то турците казваха: „Как тия гяури можат да бъдат толкова неблагодарни на султанът, на когото ядат хлябът и живеят на земята (наместо да кажат, че султанът яде хлябът на българите и живее и господарува на земята им), когато той е така милостив към тях и дава им толкова правдини!“ А може ли човек да очаква от тия люде добро, които имат в главите си такива понятия? Ние мислиме, че българите не трябва да обръщат внимание на турските бърборенета, а така също не трябва да очакват никакви правдини от султанът, но да турят юнашка ръка на оръжието и да вземат сами своето добро, защото другояче – тежко и горко на техните глави и на техният ум!
Може да се намерят такива хора, които ще да ни обвинят, че ние сме кръвожадни, защото с нож и топор искаме да освободиме своят народ. На тяхното обвинение ние ще да отговориме със следующите думи: „Какво ще да правиме, когато поробените народи са осъждени чрез всевъзможни гнусоти и чрез страшни кръвопролития да достигнат из робството до свободата, из скотството – до човечеството и из тъмнотата – до разумът.“ По нашето мнение деветдесет пъти е по-добре да бъде човек кръвожаден, нежели добиче, което е натоварено с чужди дърва, без да разбира що носи и кому ги носи.
Да кажеме още няколко думи за монархите. Както турските султани, така и другите монархи са главна причина на народната бедност и нищета. А за да потвърдим думите си, ние ще сравним заплатата на четири венценосни владетели със заплатата на американският председател на Съединените Щати. Французкият император вземаше годишна плата 26 милиона франга, или 225 пъти повече от американският председател; Франц Йосиф взема 520 пъти повече от председателят; румънският княз 10 пъти повече, а турският падишах 1200 пъти повече.1 Сега като сравни човек Северните Съединени Щати с Австрия или с Турция, то трябва да се зачуди. Председателят на Американските Щати получава 1200 пъти по-малко от султанът, когато Американските Щати имат толкова богатства, а в Турция умират от глад! Когато си представи човек всичко това, то дохожда до убеждение, че християните в Турция, а особено българите, се намират в най-голяма темнота. И наистина защо българите и бошняците дават толкова пари на султанът, от когото нямат никаква полза? – „Всякая лоза яже не приноситъ плодъ да отсечется и да бросится в огне.“ Нима християните в Турция не видят какво правят просвещените народи със своите непотребни деспоти? Тия трябва да вземат от тях добър пример и да разберат какво е свободното гражданство, какви са свободните закони, каква е добрата отхрана: нека вземат от тях пример и да залегнат за своето просвещение и образование, за своето развитие и възпитание и за всичко, щото е добро и свято.
Ние, българите, сме наистина за съжаляване! Нашият детински и робски страх ни затъмнява очите и не ни дозволява да видиме истината и да познаеме, че турците на чет са пет пъти по-малко от нас, а духовно са десет пъти по-слаби. Европейска Турция е населена от 14 милиона християни и 2 милиона и 600 хиляди мохамедани, но не трябва да заборавяме, че почти един милион из тия мохамедани са славянско или арнаутско произхождение. Сега се пита: защо в едно господарство 2 милиона люде могат безнаказано да угнетяват 14 милиона? Нима тия 2 милиона имат повече физическа сила или повече природен ум и образование, нежели останалите 14 милиона? Достатъчно е да предложиме тоя въпрос за това, за да отговориме на него отрицателно. За физическата сила на нашите господари не трябва и да говориме, а щото се касае до природният ум и до образованието им, то ако вие вземете из християните, без да избирате, първите, които ви се срещнат на пътят, и сравните ги с най-образованите турци, то вие изведнъж ще да се убедите, че първите имат десет пъти повече природен ум и пет пъти повече образование, нежели последните.
Сиромашията, гладът, тежките работи и безпрестанните угнетения и притеснения са достатъчни, за да убият най-силният и най-умният човек; но ние видиме, че българският народ при всичките тия неправдини върви из ден на ден напред (когато неговите владетели систематически глупеят), а това е доказателство, че той има в себе си човечески животворящи сили. А когато е така, то защо българите се не повдигнат и не хвърлят от шиите си това ненавистно иго? Или тям им се харесва това иго? Или тия са се вече научили да го търпят? Това би било противно на здравата смисъл, било би противно на самата природа. Всичко, щото се стреми към своето благосъстояние и търси воля и свобода, а затова да ненавижда човек своите притеснители и грабители не е нужно даже да бъде и човек, стига да бъде само животно. Следователно, дълготърпението на българите има съвсем други причини. Една из главните причини, без никакво съмнение, се заключава в народното невежество и простота и в нашето разединение. Българите гледат на турските насилия като на нещо частно, като на нещо лично. Когато турците убият някого или изгорят нечия къща, то ние жалееме убитият и погорелият, но не се завзимаме да отмъстим за неговата смърт, защото не знаеме, че утре ще убият и нас и че ако защищаваме него, то в същото време защитаваме и себе си.
Втората причина произхожда от това също невежество и състои се в това, че народът че види и не знае главните източници на своите бедствия и твърде често ненавиди проявлението на причините, а не самата причина, така също както кучето хапе тоягата, която го бие, а не тогова, който го бие. Например ние сме се завзели с всичките си сили да се бориме с гърците, а оставили сме турците да ни яздят. А още им изпращаме благодарителни адреси! А когато не знае настоящите причини на своите бедствия, то народът не може да знае и тия пътьове и тия средства, с които той може да се избави, а прибягвал е, или по-добре да кажеме, давал е да се излъже и искал е средства там, дека тия не са могли да бъдат. Нима днешните адреси, кои го се подават на султанът, не щат да бъдат средство, за да бъде бит самият народ? А когато познаеме добре тия турски слабости и когато се увериме, че тия никога не щат да ни дадат доброволно какви и да е правдини, то нам нищо друго не остава, освен да изритаме детинските пелени, да се уловим юнашки за оръжието и да го не сложиме дотогава, дорде не придобиеме това, щото трябва на един жив и свободен народ, т. е. дорде не бъдеме свободни в пълна смисъл на тая дума.
Когато скъсаме турските синджири, то трябва да наредиме своята държава сами според най-добрите наредби у просветените народи, т. е. у американците, белгийците и швейцарците. А ако ние чакаме от султанът да ни даде народни и човечески права, ако чакаме да ни напишат кадиите закони и моллите да ни управляват, а ние да седиме с кръстосани ръце, ако така също се надеяме да дойдат европейските държави и да изгонят турците, а ние да приготовиме само лъжици, за да сърбаме права и свобода, то тогава е по-добре да престанеме вече да говориме за народни работи и за народни правдини. Каква полза придоби българският народ от всичките турски реформи: от хатихумаюните, хатишерифите, гюлханетата и пр.? Никаква. Но нам казват, че турското правителство ще въведе в своята държава конституция и пр., и пр. На всичко това ние ще отговориме „Блажени верующие – леко им е на светът.“ Турците издават закони и правят реформи само да замазват очите на другите и да извършават безнаказано своите планове. Освен това турските закони се пишат в такъв дух, щото българите всякога трябва да са робове, а турците господари.
Който иска народна свобода, свободна държава и човечески правдини, той трябва да се приготови мъжки и да употреби всичките си сили, всичките си старания и всичките си средства, които са потребни за бой, т. е. да прежалее животът си, па да се вземе за пушка, за сабля, за пищов, револвер, нож, шиш, топор, коса, сопа, кой с каквото може и кой каквото има, и да откупиме свободата си и отечеството си. Но преди всичко всеки българин трябва да има пред очите си следующето: „Колкото повече българи, бошнаци и сърби се повдигнат изведнъж, толкова по-малко ще да се пролее човеческа кръв и толкова по-лесно ще да достигнеме своите цели.“
Освен това българското движение трябва да стане извътре, а не отвън, както то биваше досега, защото напразно ще да се пролива българската кръв. Питане е, защо Тотьо Филип, Панайот, а най-после Хаджи Димитър не можаха да извършат това, щото трябваше да извършат? Защото тия отидоха против турците, но не съединиха се с българите и нямаха в ръцете си друга сила освен силата на своите убеждения и патриотизъм. Хаджидимитровците, от самото начало и до трагическият конец на тяхното велико дело, бяха обречени на жертва. Тяхното дело като всяко честно и народно дело, което се порождава от святата любов към народът и свободата, принесе несъмнени плод, защото хвърли семе в изораната нива, която ще да роди народното освобождение. Но самите тия трябваше да погинат. Но ако това Хаджидимитрово движение да беше се захванало извътре, то щеше да има съвсем други последствия.
Да си докараме на ум и това, че прочутият и великият мъж Мацини като приготови всичките свои братия италианци и като им направи програма как трябва да работят и как трябва да се повдигнат, то неговият помощник и брат Гарибалди захвана да влазя из провинция в провинция и да изганя всичките тирани и техните подлизници-блюдолизци, а най-после с 1500 души верни юнаци той влезе в Неаполитанската държава, която пазеха 150 000 байонети, изгони кръвнишкият неаполитански цар, победи австрийските войски и съедини италианският народ в едно цяло тяло. А ако този славен мъж Гарибалди и неговите славни юнаци да не бяха прегърнати братски от своите братия, то можеха ли тия да довършат тая славна и велика работа? Затова и ние, мили братия българи, трябва да имаме пред очите си голямото дело на Мацини и Гарибалди и като се приготовиме всички по всичките страни, които са населени с българите, а така също когато се приготовят и нашите братия сърби, бошнаци, херцеговинци и черногорци, то тогава да се повдигнеме всинца братски и да бъдеме уверени, че победата ще бъде наша, а турците ще бъдат стъпкани по всичките страни и не щат и да се видят.
Но способен ли е българският народ за революция? Белиградският вестник „Србиjа“ разказва: „Съгласие няма между нашите братия българи. В България има твърде много българи, които са верни привърженици на своите душмани, т. е. на турците. Това са всичките опити за въстание засвидетелствували. Народът е прилепен до турците доволно (?). Мнозина нямат още понятие за своето отечество, народност и свобода. Така например четите, които преминаха из Румъния в България, напразно викаха под байрак народът, за да избавят своето отечество: никой не пожела да се съедини с тях. Напразно Хаджи Димитър със своята малка чета стоя на Балканът и викаше своите братия под байрак; неговата чета никак не можа да порасте. Това е достатъчно доказателство, че народът още малко усеща за своята свобода, отечество и народност.“ Ние опровергаваме това мнение на нашият брат сърбин, защото действителността ни представлява съвсем друго. Хаджи Димитър народът не посрещна за това, защото Хаджи Димитър се не появи извътре, а дойде извън. Българският народ никога не е преставал да се бунтува. Бунтувал се е той много пъти: българските народни песни са свидетели за това. Всичките Индже войводи, Стояновци, Марковци и др. никога не са преставали да заявляват своите протести против турскоправителственият ярем. Следователно въпросът тука не е, че българският народ не е способен за революция, а в неговата неспособност да създаде организация, която да може да донесе на неговият бунт победа и не случайна само, а продължителна и окончателна. Че българите са способни за революция, свидетелствуват българските юнаци, които досега си са проливали кръвта под гръцките, сръбските и своите собствени байраци; а че българите не са можали да съставят яка организация, свидетелствуват турците, които още и до днес живеят на Балканският полуостров.
А от българите само зависи окончателното падение на Високата порта. Турция не е господарство, тя не е държава, а военни временни лагер и затова тя трябва да падне, щом нейните войници изгубят своето мъжество или щом тия се предадат на други занятия. Какво може да очаква човек от онова господарство, което няма ни човечески стремления ни просвещение, ни истинско човеческо образование? – Падение. Всяка нация има свое възрождение, детинство, мъжество и старост. Всяка нация, както и всеки човек, трябва да умре. „Господарството е пясък в пясъчния час на времето, говори Дрепер: тия се разрушават сами от себе си, от процесът на своят собствени възраст. Народността, както и човекът, оттласва от себе си мисълта за своята собствена смърт до последния ден. Тя иска средства, за да продължава своето настояще положение. Тя създава закони и учреждения и лъсти се с лъжовни мечти, че ще да остане, и не мисли, че условието на животът е променение.“ Най-способните нови политици считат за велика цел своето изкуство, ако удържават работите така, каквито са тия днес, или по-вярно, така, както са тия били. Но човечеството не може да се запира; букаите, които го удържават навреме, се строшават и строшават се с толкова по-голяма сила, колкото по-дълго време ги то носи. Никой не е в състояние да запре ходът на съдбата.
И така, нашето отечество ще да бъде спасено само от ръцете на нашите храбри синове и от нашата дружба с новорождените племена сърби и румъни. Но да не мислите, че Европа (ние не говориме за европейските правителства, които твърде скоро ще да паднат, както и турците) ще да гледа с лошаво око за нас, ако ние победиме и ако изгониме изгнилият турчин? Не, млада Италия, млада Франция, млада Испания, а най-после млада и братска Русия с почит ще да ни честитят и с радост ще да ни припознаят като народ, който е достоен за граждански живот и за пълна свобода. За да се избави от големият страх, Европа желае да види на Изток една здрава сила, която не само материално, но и духовно да върви по пътят на истинската цивилизация; тя види, че турчинът не е за нищо и за никакво и затова ще й бъде мило, ако ние се покажеме достойни да свалиме гнилият труп ида възкръсиме жива сила на мястото му. Българите са седем милиона народ и народ способен за индустрия и цивилизация, следователно от тях трябва да се очаква твърде много.
Нашият народ, ако помислиме малко по-здраво, ще да има славна бъднина, ако само той върви по правият път, защото провинциите на Балканският полуостров, които са населени с българи, са най-добрите и на-плодородните, а освен това тия са обиколени от Бялото и Черното море и от Дунавът, които са най-добрите пътища за нашето обогатяване, а чрез богатството ние можеме да играеме и най-голямата човеческа роля на Балканският полуостров. Тука е място да кажеме, че нашият народ според географическото положение трябва да бъде свързан с най-просвещените народи, от които може да добива твърде лесно нравствено развитие и образование, а в това също време и материални ползи. „Знанието е сила, а невежеството е причина за общественото безсилие“ – казва един от великите публицисти. Един човек колкото повече свят вижда, толкова повече се и развива. Тия български търговци, които ще бъдат разпръснати по всичките европейски пиаци, за да продават произведенията на нашето отечество и да купуват европейски стоки, ще да принасят двойна полза, т. е. нравствена и материална.
Досега ние говорихме само за българите, а сега ще кажеме няколко думи и за общото наше отечество, т. е. за Балканският полуостров. Балканският полуостров трябва да се раздели на три щата или на три държавици, т. е. на българска, сръбска и румънска, и всяка из тия държавици да има свое управление, свои закони, свое съдопроизводство, с една дума, своя автономия; но в това също време тия трябва да съставляват едно цяло, което да бъде вързано с най-яките връзки, т. е. с един върховен парламент. Но тука трябва да забележиме и на българите, и на сърбите, и на румъните, че истинският суверен и истинският самодържец не може да бъде никой други освен самият народ, който трябва да даде всичко за своята държава според волята си. Но за тая идея ние ще да поговориме други път, а сега да продължиме разговорът си за българите и за черковните им работи.
Без никакво съмнение, духовното фанариотско иго, което висеше до вчера над главите ни (виси отчасти и днес), е било 90 пъти по-тежко, по-гнуснаво и по-безчовечно от турското. Една незначителна тайфа фанариоти е съставляла досега нашето духовно правителство и нашата нравствена школа. В тая школа развратът и скотството занимаваха първото място и да срещнеше човек между светите отци колко-годе порядъчен човек беше и е явление най-изключително. В нея не бяха развили и съсредоточили до най-високите размери всякакви пустоти, свирепост, разврат, пиянство, скотство, каквито съществуват на светът. Всичкото свое време тия свети отци преминуват, за да правят най-кални интриги и да измишляват най-гнуснавите комедии; с една дума, тия продават бога като халва и с неговото име правят адски шарлатанлъци. Ако българите да бяха имали мъже с бистри умове и със свободни мисли, то българският черковен въпрос щеше да се реши още преди двайсет години и щеше да се реши по желанието на народът. Не е ли срамота да се боиме от проклятията на гръцкият патриарх и да се страхуваме да се отделиме от неговата йерархия и да съставиме своя?
Йерархията не е направила човекът, а човекът е направил йерархията, дето ще се каже, че човекът е господар на йерархията, а не йерархията на човекът.
Една йерархия, която ти казва да мразиш народният си език като варварски и неразработен и да обичаш гръцкият като благороден и добре изработен; една йерархия, която ти казва да мразиш народните си владици и попове като варвари и от Бога отхвърлени и да обичаш и приемаш гръцките като по-учени и от Бога избрани; една йерархия, която ти казва да мразиш народът си, неговият обществени живот и неговите народни школи и да казваш, че всяко нещо, което е българско, то е варварско, а всяко нещо, което е гръцко, то е благородно и от Бога дадено; една йерархия, която ти казва, че българският народ е обречен от Бога да робува на турци и гърци, то такава йерархия не само в турските тефтери да бъде написана, но и в постановленията на съборите да бъде укрепяна, то и тогава тя трябва да се изхвърли като нещо тиранско и кръвнишко.
Истинската и правата черкова трябва да те учи да имаш народно свободно отечество, образовано народно правителство, прави закони за всеки човек без разлика, благородно социално живеене, честита отхрана, добре наредени училища както за науките, така и за всичките индустрии, занаяти, търговия, орачество и пр., чрез които един народ може да достигне до най-славният и до най-благородният живот. Евангелието ни учи да обичаме всичките народи, да обичаме даже и своите врагове, а гръцката йерархия ни учи да ненавиждаме и себе си, т. е. своят народ! Кажете ни сега, трябва ли българите да имат нещо общо с гръцката йерархия, По нашето мнение между великата черкова и султанът съществува тайни сговор, който има за цел да пие нашата кръв и да яде нашите тела. Патриаршията всякога се е старала да увеличава народното невежество и поддържавала е човеческите глупости, които са главни причини на нашето днешно робуване. Всяка патриаршеска глупост, всяко фанариотско стремление, всеки калугерски разврат са написани на българската кожа. Такива уроци никога се не заборавят! Но колкото гнуснава и отвратителна и да е патриаршеската йерархия, то не можем да кажеме, че тя е преминала за нас напразно и че тя не ни е принесла никаква полза. Самата патриаршия със своите гнусоти отвори очите на българският народ и излечи го от религиозният фанатизъм. А това е твърде много! И така, българският народ трябва съвършено да се отдели от Константинополската вселенска патриаршия и да няма нищо общо с нея, защото всяка и най-малка зависимост била би за народът ни голямо нещастие. Но разделяват ли нашето мнение българските водачи? Между тях има хора с различни убеждения и ние тука трябва да разгледаме кой е прав.
Кой е прав?
Тия ли, които утвърждават, че между българският народ и между Константинополската йерархия не може да бъде нищо общо и че ако да съществуват между тия два враждебни лагера каквито и да е сношения, то тия сношения не щат да принесат нищо друго освен непримирима ненавист от едната страна и най-варварски притеснения и убийства от другата.
Или тия, които утвърждават противното, т. е. че в нашият народ всякога са съществували и съхраняват се още и досега сляпа вяра към духовенството и някаква си боготворяща любов към епископите и патриархът, а така също и към гърците (за пример привеждат ограничените българи, които са изменили на своят народ само и само из любов към гърците и към православното духовенство), а ако народът въстава против духовенството, то той не въстава против гърците, а против лошавите пастири. Из всичко това тия хора правят заключение, че е съвсем невъзможно да прекрати българският народ всичките свои сношения с патриархът.
Или най-после, тия, които се придържават за средното мнение, т. е. които не вярват, че българите са привязани към духовенството и твърде лесно могат да се отделят от Фенер; но това тяхно отделение се не харесвало на руският синод и на турското правителство, от които тия очакват големи помощи, следователно не трябвало да им развалят кефът. Из всичкото това тия люде заключават, че българите трябва да се отделят от цариградският патриарх, но да го припознават за глава на черковата.
Да изкажеме и ние своето убеждение. Нам ни се чини, че било би смешно да се съмняваме в дълбоката и непримиримата ненавист на българският народ към гръцкото духовенство, към всичкият гръцки клир и към самият гръцки народ. Ненавистта към гръцкият народ е горчиво явление, но то е факт. А кой е тука крив? Разбира се, че не българите. А могло ли е да бъде другояче? Който знае колкото и да е българската история и българската действителност, той трябва да знае, че от самото историческо съществувание на българският народ и до днес неговото право, народната воля и благосъстояние, даже и самият живот народни са били постоянна жертва на гърците.
Кой предаде българският народ в ръцете на турците? Гърците. Кой развали българското господарство и обрече народът на тежки мъки и робуване? Гърците. Кой накара дълготърпеливите и многотърпеливите българи със своят блудни и свирепи характер да въстанат против християнските пастири и даже против православието (гл. помаците, павликяните и униятите) и да изгонят из България цариградското духовенство? Фанариотите (гърците). Кой опустоши българската земя, кой разори българският народ и кой допи и последнята капка българска кръв, която беше оцеляла от турците? Гърците. Кой уби българският живот, кой уби българските народни нрави и обичаи, кой разврати народът и накара го да се отказва от своето име и от своите родители? Гърците. Кой безцеремонно жертвуваше и продължава ла жертвува на турците цели хиляди хора, за да достигне само своите лични и панелинистически цели? Гърците. Кой потъпка под краката си вярата Христова, кой оскърби православието и направи из християнското учение чифутски пазар? Гърците. Кой продаде своята съвест и своята вяра на турците? Гърците.
Сега да оставим настрана гръцките архиереи и да кажеме няколко думи за нашата независима йерархия и за нашите български владици и попове. Ако нашите владици и попове да бъдат мъже свободни от всякакво едно суеверие и нищо друго да нямат пред очите си освен народното добро, то тия могат с братските си примери да просветят народът и да го докарат до оная висока степен, щото той да бъде похвален и обичан от всичките други народи. Ако нашето българско духовенство захване да проповяда на народът такива неща, които са за него приятни, то народът ще да го слуша и ще да го уважава; а ако нашето духовенство тръгне по стъпките на фанариотите, т. е. ако то стане шпионска камара на султаните, то народът ще да го възненавиди и така също ще да го изгони, както изгони и гърците.
А щат ли нашите български владици да изпълнят свято и безпогрешно своето назначение? Ще видиме. Днес имаме XIX век и народите очакват от своето духовенство нещо повече. Мъглата се вдига и всичка Европа иска да живее. Развитието откри очите на човекът и той захвана да търси изгубеното Христово учение, а на черноруните калугери захвана да гледа като на такова едно нещо; което са … Не видиме ли, че даже преди малко време 700 … се бяха събрали в Рим, за да решат непогрешимостта на най-главният шопар и с това станаха за смях и на децата? Глупав е още и католическият свят, защото ако той да беше по-умен, то щеше да изгони тия подлеци отвсякъде и щеше да се погнуси от тях. Но Гарибалди е още жив и неговият дух владее между народът. Италианските войски са вече в Рим.
И така, какво искат българите?
Българите искат свобода лична и свобода народна, свобода нравствена и свобода физическа. Повече нищо. Но да видиме що се заключава в тия думи. На народът ни е нужна такава свобода, която да обезпечава неговата личност и неговата народност, а от тука произхожда, че българите трябва да изгонят своите господари, да свалят турските синджири от шиите си и да унищожат турското правителство; освен това българският народ трябва да унищожи и чорбаджиите, които още повече притесняват народът, нежели турците. На народът е нужна свобода нравствена, свобода пълна, следователно българите трябва да унищожат съвсем оная духовна йерархия, която има византийски характер, т. е. всичката фанариотщина, византийщина и калугерщина трябва да се прати при дяволите и нашата българска йерархия съвсем да се преобрази. Не трябват нам харамоедци и калугерици, не трябват нам развратни домове, не трябват нам черни дрехи и черни сърца! Нашите черковни пастири трябва да учат народът и да го ръководят в животът му към това, щото е добро, полезно и богоугодно, а не да разкошничат в палатите си заедно със своите анепсии и да правят из християнските храмове (манастири) блудодейни къщи!
И така, нека младите, умните и честните глави въстанат, за да обновим българският живот, който е дрямал и страдал толкова столетия. Ние викаме честните българи да ни подадат ръката си и да ни помогнат да съставиме такава една сила, която да бъде в състояние да разруши всичко, щото е противно на нашият живот.
Братия българи! Вярвайте в своите сили и надеяйте се на своите мишници. От нас зависи спасението на България. Или сега, или никога! Сейте, дека можете, семе за нашата свобода! Часът на народното освобождение е близък! Печали и страдания, притеснения и зверства, в каквито живее днес народът, са дошли до крайните предели. Той ще да въстане и ще да погребе, както Самсон, всичките свои неприятели.
Хайдете, мили братия, напред за нашето свято и право дело; хайдете да изтребиме злото и да очистиме нашата земя с огън и с нож от страшното турско варварство и от фанариотският разврат.
Напред!
