Най-доброто лекарство! Що е то?
Част 1 от поредица, съставяща Лекция на проф. Гай Стендинг в Китай.
През цялата история капитализмът се е развивал, променяйки характера и класовата структура, определяща всяка епоха. Промените през 20-ти век могат да бъдат разбрани чрез позоваване на това, което Карл Полани нарича Голямата трансформация*.
Накратко, според неговата формулировка, през 19 век, главно във Великобритания, е имало начален период в еволюцията на индустриалния капитализъм, който е доминиран от финансовия капитал и в който старите системи на разпределение, регулиране и социална защита са били демонтирани, в каквото бихме нарекли „стремеж към свободна пазарна икономика“.
Според терминологията на Полани, това е период, в който икономиката е била „откъсната“ от обществото, тоест извън контрола на цивилизоващите социални сили. В резултат на това неравенствата и икономическата несигурност се умножават, докато не настъпи системна криза и по думите му „заплаха от унищожаването на цивилизацията“. Това се проявява в Голямата депресия, във възхода на фашизма и в дехуманизираната форма на държавен социализъм в Съветския съюз.
След Втората световна война е имало епоха, в която капиталистическата икономика е била вградена отново в обществото чрез това, което обикновено се нарича „капитализъм на социалната държава„, воден от страните от Западна Европа, и „капитализъм на благоденствието„, главно в САЩ. Имаше много отличителни черти на този период на капитализма, които са обект на друго обсъждане. Въпреки това, най-уместно за разказа в този текст, това е период, в който капиталът прави отстъпки в полза на основната работническа класа, пролетариата.
Това е ерата на краткия триумф на социалдемокрацията. В замяна на приемането на правото на капитала да управлява и контролира процеса на натрупване, държавата провежда политики, които споделят печалбите от икономическия растеж между капитала и труда, като същевременно частично се прилага „декомодифициране на труда“, своеобразно социално подпомагане. Държавата осигурява трудова сигурност и разширяване на набора от държавни обезщетения, които не са свързани със заплатата, докато капиталът предоставя на служителите социални добавки в предприятието, които също не са свързани със заплатата. Това, което би трябвало да се нарече „социален доход“ на работниците, постепенно се измества от паричната заплата, тъй като стойността на доходите, несвързани с работната заплата, постоянно нараства. Както знаем, подобни политики бяха част от ленинизма в Съветския съюз и политиката на „желязната купа за ориз“ данвей в Китай през 50-те и 60-те години на миналия век.
Пролетариатът при капитализма всъщност беше осигурен с трудова сигурност срещу така наречените „непредвидени рискове“, като безработица, злополуки и болести, и опасности през целия живот, като майчинство и старост. Но тази сигурност беше строго обвързана с изпълнението на труда и желанието да се извършва труд или да бъдеш зависимо лице от някой, който извършва труд. Така че наистина беше „фиктивна декомодификация на труда“. Ако нямате работа на пълен работен ден, нямате сигурност или това, което имате, се определя от това, че сте зависими от друг наемен работник.
Два проблема стават остри през 70-те години. Тъй като паричната заплата е паднала до нисък процент от общото трудово възнаграждение, липсва стимул за полагане на продуктивен труд. Това достига крайна форма в Съветския съюз, в който работниците си имат шега: „Те се преструват, че ни плащат, ние се преструваме, че работим“. Същото и в България като предан сателит.
Вторият проблем е опустошителен за индустриализираните капиталистически икономики. Моделът на капитализма на социалната държава на практика вади труда от международната търговия. Държавите, произвеждащи конкурентоспособни производствени стоки, имат сходни нива на разходи за труд, със сходни ползи, различни от заплатите, докато развиващите се икономики имат много ниски разходи за труд, но произвеждат главно допълнителни първични стоки. Това означава, че разходите за труд не са основен фактор в международната търговия. Но през 70-те години на миналия век това се променя драстично с появата на експортно ориентирани „новоиндустриализирани страни“ (NIC), главно в Югоизточна Азия. Поради тази и други причини капитализмът на социалната държава преживява остра криза. Вградената фаза в Голямата трансформация на Полани се случи – срина се.
Това доведе до „неолибералната икономическа революция“, водена от икономисти, известни като „Чикагската школа“. Отново привържениците на капитализма бяха с надмощие, застъпвайки се за „свободна пазарна икономика“, но наистина подкрепящи финансовия капитал и по-силното държавно регулиране на труда, предназначено да отслаби позицията на работниците при договарянето и за намаляване на социалния им доход. Това е период на „рекомодификация на труда“, в който помощите извън заплатите и социалните услуги бяха намалени и в който социалдемократическите политически партии загубиха властта.
Но, както се твърди в книгите на проф. Стендинг, неолиберализмът на „свободния пазар“ е само преходна фаза. До 90-те години на миналия век финансовият капитал е твърдо в контрола и се появи форма на капитализъм, която е противоположна на това, което неолибералите твърдяха, че искат. Най-добре се описва като глобален „рентиерски капитализъм“. Това е триумфът на правото на частна собственост, при който все по-голяма част от доходите се насочват към собствениците на собственост – физически активи, финансови активи и така наречената интелектуална собственост.
Тази нова система влиза в сила през 1994 г., когато е постигнато международно споразумение, наречено TRIPS – свързаните с търговията аспекти на интелектуалната собственост. Това глобализира американската система за права върху интелектуалната собственост. Така се отбеляза хегемонното върховенство на САЩ. По това време Китай не е включен. Той се присъединява към Световната търговска организация едва през 2001 г., след което Китай бързо се разраства като рентиерска държава, вече подавайки повече патенти и други форми на права върху интелектуалната собственост, давайки монополни печалби на водещи корпорации и финансовия капитал.
Въпросът от най-голямо значение за тази поредица е, че глобализираният рентиерски капитализъм означава, че все повече и повече доходи текат към собствениците на имоти и все по-малко текат към тези, които полагат труд и работят. Реалните заплати спряха да нарастват адекватно или спаднаха в индустриализираните капиталистически страни, а неравенствата в доходите и богатството се увеличиха драстично по целия свят. Особено в България, която е крещящият европейски пример с потресаващата си демографска катастрофа вследствие на тежките обществено-политически диспропорции. По-лошото е, че правителствата дадоха огромни субсидии и данъчни облекчения на своите големи корпорации, за да увеличат конкурентоспособността си на експортните пазари, за сметка на благоденствието на собствените си граждани… Следва 2-ра част.
Книгата „Великата трансформация“ е на унгарския интелектуалец, професор в Колумбийския университет, Карл Полани. Публикувана за пръв път през 1944 година, тя се занимава със социалните и политическите сътресения, които се случват в Англия по време на възхода на пазарната икономика, описвайки факторите, довели до образуването на капиталистическата държава в средата на ХХ век. Полани твърди, че съвременната пазарна икономика и модерната национална държава не трябва да се разбират като отделни елементи, а като единно човешко изобретение, което той нарича Пазарно общество. Полани твърди, че развитието на модерната национална държава върви ръка за ръка с развитието на модерна пазарна икономика и че тези две промени са свързани неумолимо в историята. Причините за това според него са, че мощната модерна държава е необходима, за да прокара промени в социалната структура, които позволяват съществуването на една конкурентна капиталистическа икономика, както и че капиталистическата икономика изисква силна държава за смекчаване на разрушителните последици от нея.
Източник: BIEN
