Куфията* на Кърт Кобейн
На Венецианското биенале, пропалестинското изкуство се върти около разказ за почвата и корените. Какво общо има това с Кърт Кобейн?
Носят ги активисти, артисти и дами, които обичат културата. Всеки, който пътува по време на откриването на Венецианското биенале на изкуствата, ще срещне куфията във всяка уличка. Тя е аксесоарът на настоящия момент, а значението ѝ е открито. Някои може да я носят в името на ужаса в Газа, в знак на солидарност със семействата, убити от израелските бомби. Други може да я носят, защото се чувстват възвишено да бъдат на правилната страна. Трети, защото се надяват на скорошен край на „заселническия колониализъм“.
А в изложбата „Югозападен бряг“, която австралийският критик на изкуството Джонатан Търнър е подготвил за Биеналето в малка стая в мазето близо до Академията, вниманието привлича купчина старателно сгънати черно-бели куфии, десет на брой. Точно до тях са поставени десет тениски с лика на Кърт Кобейн и датите 1967-1994 г. под тях.
Художничката Емили Джакир открива куфиите и ризите в един магазин във Витлеем. Тя вижда тези предмети като символи на глобалната „ко-модификация“ (съвместимостта на капитализма с алиенацията (отчуждението), обща тема от началото на работата на Карл Маркс в Теорията за отчуждението), които едновременно напомнят за палестинската идентичност и палестинската съпротива.
Годината, в която е родена гръндж звездата Кобейн, е годината на окупацията на Западния бряг, а годината, в която Кобейн умира, е годината, в която ООП престава да бъде революционно движение в резултат на споразуменията от Осло.
На 7 октомври Джакир публикува в Instagram снимка на 85-годишна отвлечена израелска жена и коментира: „Този пленен заселник изглежда щастлив. Надявам се, че ще й сервират добра палестинска храна“. „Югозападен бряг“ обединява творби на над двадесет художници от Палестина и техните „съюзници“, както се казва в анотациите.
Много от творбите се отнасят до местната почва, селското стопанство, неговите продукти и общностния опит.
Стари маслинови дървета
Иконографски тази тема е изведена на преден план чрез голямоформатните черно-бели фотографии на Адам Брумберг и Рафаел Гонзалес. Те показват стари маслинови дървета, символи на корените на хората в земята, тъй като маслиновите дървета са съществена част от палестинската селскостопанска икономика от хилядолетия.
Публикация, озаглавена „Изследване на Палестина“, която е част от изложбата, предполага, че тези дървета, някои от които са на векове, се отнасят ex negativo и към онези, които нямат корени. Тя е издадена след 7 октомври и е съставена от Крис Хардинг. В предговора си историкът от Нюйоркския университет не споменава за убийството на над хиляда невъоръжени жени, мъже и деца и за системните изнасилвания от „бойците“ на Хамас.
Хардинг използва термина „потоп в Ал Акса“ без кавички и описва убийствата от висотата на теоретика като „отговор“ на над 75-годишния „геноцид“.
Западно колониално начинание?
За Хардинг, 7 октомври е атака срещу „израелско-западното колониално начинание“ и неговата „военна машина“ – денят, „в който Хамас проби стените, обграждащи концентрационния лагер в Газа, и извърши координирани нападения срещу селища и позиции на армията“. Брошурата лежи на масата в центъра на стаята, а точно до нея на постамент са поставени няколко бутилки червено вино.
Гроздето му е „местно“, както разкрива етикетът. Винопроизводителят Сари Хури иска виното му да ни напомня за народа на Натуфия – култура на Западния бряг, която е започнала да отглежда грозде преди 8000 години. Той споменава и по-късната ханаанска продукция на вино. Гроздето за неговото вино идва от старо лозе, което е частично унищожено от израелската армия, за да се построи път към ново еврейско селище. Може би затова награденото вино от 2021 г. се нарича „Гроздовете на гнева“.
Изпускателните тръби се срещат с буйна растителност
„Югозападен бряг“ е официалният сателит на изложбата на Биеналето „Stranieri Ovunque – Чужденци навсякъде“ с куратор Адриано Педроса. На входа на Арсенала, Педроса подхваща нишката на активизма, изплетена в „Югозападен бряг“, и поставя там монументалното пано „Гневът е машина във времена на безсмислие“ на Фрида Торанцо Джагър. Изпускателните тръби се срещат с буйна растителност, наред с лозунга „Viva Palestina“. Не липсва и символът на динята, вместо забраненото палестинско знаме, но със същите естествени цветове. На гърба на снимката е изписана философски съмнителната формула „Смърт на желанието = смърт на фашизма“.
Зад нея обаче се открива изложбата на Педроса, която си заслужава да се види. Тя обединява много силни творби, които се справят без идеологическа надстройка и създават свои собствени естетически форми. Част от това изкуство може да се открие и в „Югозападен бряг“, но там то е подчинено на рамкирането на изложбата.
Разкази, които вече не работят
Нито в историята на левантинското вино на Хури, нито другаде се появява еврейският, израилтянският народ, който е оставил следи в този регион още преди античността, предал е писмен канон, който не е съвсем незначителен в световната история, и е основал няколко империи между тях. Очевидно те не са съществували. Или по-скоро: предполага се, че не са съществували. Защото ако съществуваха, палестинският разказ, представен от „Югозападния бряг“, вече нямаше да работи.
Този разказ се представя като затворена идеологическа огледална зала: коренното население, дърветата и гроздето с дълбоки палестински корени се съпоставят с чужди, „израелско-западни“ нашественици. Всеки, който е гледал „Югозападният бряг“, може добре да си представи какво се върти в главите на екстатично скандиращите „Свободна Палестина!“ студенти, които в момента окупират американските университети.
*Куфия – също популярна като шамия, е памучна кърпа за глава, обикновено бяла или карирана, която се връзва чрез лента, наречена агал. Традиционно се носи от арабските бедуини, в Персийския залив тя е обикновено бяла, а в Палестина – карирана червено-бяла или черно-бяла. Куфията добива популярност до голяма степен благодарение на палестинския водач Ясер Арафат.
Източник: taz.de
