Пари ми дай, акъл не искам!
Време ли е да преразгледаме самата остаряла и подвеждаща концепция за парите? Те са продукт, който редовно се създава и унищожава, а икономическите модели, които не отразяват този факт са напълно безполезни – особено силно валидно за еврозоната.
В класическия филм от 1946 г. „Чудесен живот“ вложителите искат парите си от строително дружество в малък град. Управителят на дружеството Джордж Бейли (в незабравимото изпълнение на Джеймс Стюарт) обяснява, че парите не са в трезора на дружеството, а са дадени назаем на други хора в града. „Парите не са там“, обяснява Бейли. „Парите ви са в къщата на Джо… и в къщата на Кенеди, и в къщата на госпожа Маклин, и в стотици други.“
Обяснението на Бейли отразява широко разпространената представа за функционирането на банките, която обаче е просто добре оформена лъжа.
Според тази идея банките събират средства, например чрез депозити на дребно и заеми на едро, след което отпускат кредити с тях – или с част от тях. Тази представа за банковото дело е създадена, за да прониква дълбоко в популярната култура и в популярните представи за финансите.
През 2008 г., по време на кризата, която разклати основите на западния капитализъм, писателят и харвардски професор Найл Фъргюсън публикува книгата „Възходът на парите“. Целта му беше да обясни основите на световната финансова криза и да я постави в исторически контекст.
Книгата на Фъргюсън повтаря безкритично обяснението на „Чудесен живот“ за функционирането на банковото дело. Той обяснява, че банките от XVII в. са били пионери в това, което ще се превърне в основа на съвременните финанси: „банкиране с частични резерви“. Този начин на банкиране се възползва от факта, че „парите, оставени на депозит, могат да бъдат изгодно отпуснати на кредитополучатели. Тъй като е малко вероятно вложителите масово да поискат парите си, във всеки един момент в резерва на банката трябва да се държи само част от парите им“.
Обяснението на Джордж Бейли/Нийл Фъргюсън за банковото дело е широко разпространено и преди много време е било валидно обяснение за функционирането на банките. Но като описание на банковото дело днес то е неправилно и невярно. Банките не отпускат кредити от резерви, депозити или други източници на предварително съществуващи средства. Противно на интуицията, кредитите идват първи.
Когато вземате пари на кредит и банката кредитира заемната ви сметка, балансът по сметката се създава наново, „от въздуха“, а не от или във връзка със съществуващи депозити или други съществуващи пари. Вашият кредит едновременно става и ваш депозит. И когато изплащате главницата по кредита, парите, създадени по време на кредита/депозита, постепенно изчезват, връщайки се към предишната си форма на нищо от въздуха.
Картината на Бейли/Фергюсън на банковото кредитиране е отзад напред, а природата на банковите депозити също е широко неразбрана. Неприятната реалност е, че положителното салдо по банковата ви сметка не съответства на запас от „пари“, които се държат някъде за вас, извън салдото по сметката. Салдото по сметката е всичко, което съществува в пространството. То е запис на обещание от страна на банката, на практика саморъчно заверен документ. Депозитната ви сметка е задължение на банката и като вложител вие не сте нищо повече от един от многото необезпечени кредитори на банката.
В нормални времена обещанието на частна банка е почти толкова добро, колкото и обещанието на правителството или централната банка. Но по време на криза обещанието има много по-малка стойност и може да не струва почти нищо. Тези различия в разбирането са върхът на айсберга от обърквания, които се разпростират и върху публичните финанси и фискалната политика.
Според стандартната картина на публичните разходи и набирането на приходи, правителствата могат да харчат само, ако първо съберат пари чрез данъци, продажба на активи или заеми. Реалността обаче е точно обратната. Точно, както банките създават пари назаем под формата на обещания, правителствата ги харчат като ги създават.
(От време на време правителствата и централните банки също отпускат заеми, например за целите на паричната политика и икономическото развитие. В тези случаи правителствата и централните банки създават заеми точно, както го правят частните банки).
Както и парите, създадени чрез банково кредитиране, парите, създадени чрез правителствени разходи, не се запазват и не циркулират безкрайно в икономиката. Леко шокиращата и обезсърчителна реалност е, че когато плащате данъците си, парите не отиват в сметка или трезор. Те се изпаряват. Плащането на данъци анулира парите, които са били създадени по време на първоначалните държавни разходи.
Тези различия в разбирането не са периферни или незначителни. Последиците от тях се простират далеч отвъд практическото управление на банките и правителствата.
Стандартният възглед доминира в политиката по отношение на данъчното облагане и фискалната отговорност. То преобладава и в академичните среди, където някои икономисти са привърженици на идеята за парите, които непрекъснато циркулират в икономиката като устойчив елемент в затворена система. В действителност парите редовно се създават и унищожават, а икономическите модели, които не отразяват този факт са напълно безполезни и дори вредни.
(Новозеландският икономист Албан Уилям Хаусего „Бил“ Филипс става известен с кривата на Филипс, установяваща връзката между нарастващата инфлация и безработицата. През 1949 г. той изобретява паричния аналогов компютър на националния доход, или Moniac. Известен още като финансфалограф, този героично тромав уред използва истинска течност, хидравлика и тръби, за да илюстрира как според Филипс работи една запечатана, кръгова, захранвана с пари икономика.)
Неразбирането за природата и произхода на парите, както и на банковото дело, влияе върху стимулите и тактиките на най-големите частни банки, както и върху това доколко гражданите и данъкоплатците държат правителствата и финансовите регулатори отговорни. Те пречат на всички нас да водим зрели, основани на доказателства разговори за дълга, данъците и паричната политика. Без подобен разговор, който да бъде отсъждан с познания от специализирани финансови активисти и журналисти, гражданите завинаги ще бъдат второстепенни участници в обществения ред – лесни мишени за участниците с по-добра информация.
Защитата на клиентите, данъкоплатците и обществото като цяло от ексцесиите на съвременното банкиране изисква ново разбиране на ролята на банките и правителствата във финансите. Нужно е ново разбиране на кредитите, депозитите и дериватите като едно семейство от финансови договори и ново осъзнаване на привилегированото положение на частните финансови и други корпорации в глобалната финансова система.
От решаващо значение е, че обществото като цяло трябва да мисли по различен начин за естеството на парите, може би като първо се откаже от самия термин. „Парите“ обхващат редица явления, които по своята същност имат различни цели и рискове. Депозитите в търговските банки например се различават съществено от банкнотите, а те от резервните фондове. „Парите“ като понятие са все по-остарели и подвеждащи.
По-доброто разбиране на въпроса на въпросите, този за парите, би отворило възможност за важни нововъведения, като например институции, които отпускат само кредити, както и институции, които приемат само депозити. Могат да се въведат нови механизми за финансова предпазливост и надзор, а също интегрирана парична и фискална политика, която използва съгласувано паричните и фискалните лостове.
Един нов разговор за финансите би направил по-ясни причините за неравенството между поколенията и би позволил на общността да преосмисли допускането на „твърде големи, за да фалират“ банки да печелят година след година огромни безрискови печалби.
Източник: TheGuardian
