Борещите се с Русия имат нужда от друга стратегия
Руска ли е рулетката или някой се е качил на въртележката? Наистина ли Русия иска да започне война срещу Украйна? Разтревожените са много, но отчасти са и виновни за ситуацията. Европа и САЩ пренебрегнаха нарастващата горчивина на Москва относно разпределението на властта в региона, а Кремъл сега се противопоставя с единственото нещо, което има: своята армия.
В свой редакционен материал, главният редактор на Neue Zurcher Zeitung, Ерик Гюер, анализира напрегнатата ситуация от интересна позиция извън конфликта и от гледната точка на потенциалните медиатори. Той пише следното:
„В продължение на години глобалните стратези бяха фокусирани предимно върху Азия. Всеки малък остров в Южнокитайско море получи възможно най-голямо внимание. Междувременно опасната рифтова зона, която минава през цяла Европа от Балтийско до Черно море, остана до голяма степен незабелязана. Владимир Путин коренно промени това с мобилизация на войски на украинската граница.
Почти трябваше да сме благодарни. Съединените щати и Европа бяха подложени на илюзията, че очевидната патова ситуация по източните граници на Европа не изисква неудобни решения. И все пак в неспокойните покрайнини на бившия Съветски съюз всички спорове са само временно замразени конфликти. Ако се размразят, то е с гръм и трясък. Тогава Москва не се притеснява да започне война. Такъв беше случаят в Грузия през 2008 г. и в Украйна през 2014 г.
Настоящата демонстрация на сила от Русия разби илюзията за безизходица. Както винаги, когато една западна самозаблуда е разбита от реалността, възмущението е голямо и както винаги, другата страна, в този случай Путин, тогава бива обвинявана за затруднението. В този процес Америка и Европа допуснаха пет големи грешки.
Държава, с която трябва да се съобразяваме.
Първо, важно е да запомним, че Западът игнорира основен принцип на европейската история, а именно, че най-доброто предписание за стабилност е балансът на силите, който се счита за справедлив от участниците. След падането на Берлинската стена обаче се разви дисбаланс. Руската империя беше изтласкана далеч назад на изток с падането на Съветския съюз. Източноевропейските държави от Варшавския договор и бившите съветски републики в Балтийския регион се присъединиха към НАТО и ЕС. Украйна също се обърна към Запада. От руска гледна точка това не е баланс и със сигурност не е справедлив. След разпадането на Съветския съюз беше ясно, че засилена Русия ще работи за промяна на ситуацията.
Междувременно страната отново се превърна във фактор, с който трябва да се съобразяват. Кремъл няма да спре в стремежа си да разшири стратегическия си фронт по линията на разлома Изток-Запад. Много рядко голяма европейска сила е приемала положение на нещата, което е възприемала като несправедливо. Германия също не приема Версайския договор. НАТО и ЕС направиха добре, като уважиха правото на източноевропейците на самоопределение и ги посрещнаха с отворени обятия. Дисбалансът трябваше да бъде причина да се търси диалог и по този начин да се смекчи конфликта. Вместо това предполагаемите победители в историята оставиха нещата да се хлъзгат. Москва няма да направи същото. Когато настоящата криза отслабне, тя ще търси следващата възможност за конфронтация. И двете страни играят руска рулетка.
Второ, САЩ са фокусирани изцяло върху Китай, неговата икономическа мощ и нарастваща военна сила. Москва има същата икономическа тежест като Италия и може да се похвали само с модернизираните си въоръжени сили. Следователно беше само въпрос на време Путин да използва военна сила, за да привлече вниманието в период на слабост на Запада. САЩ страдат от дълбоко вътрешнополитическо разделение и се справят с последствията от катастрофата в Афганистан. Обединеното кралство е заето с Brexit. Френските лидери са на пътя на президентската кампания. Новото германско правителство все още не знае какво иска. Това е добра възможност за Путин да тества докъде може да стигне. Америка не може да се съсредоточи само върху Азия.
Трето, Вашингтон позволи на някога изкусно построената сграда за контрол на въоръженията в Европа да рухне. САЩ прекратиха два договора, които забраняваха оръжия със среден обсег и предвиждаха въздушно наблюдение на войските. Разбира се, това беше направено в отговор на руските нарушения на споразуменията. В същото време обаче това остави впечатлението, че Америка сега гледа на Русия само като на второразрядна сила, която не трябва да се взема под внимание. Но, както Русия доказва в момента, тя все още е в състояние да предизвика значителни сътресения. Ето защо САЩ трябва да насочат вниманието си към Европа. Докато Америка принадлежи към НАТО, тя е европейска сила. Така неспособността на европейците да осигурят собствената си сигурност и стабилността на континента остава типично американски проблем.
Четвърто, През 90-те години Русия потъна в хаос. Това беше вторият крах на империята за един век и за много от замесените, включително Путин, беше разрив, тежък като края на царската империя. В отговор Западът се обви със смесица от идеализъм и патернализъм. Например Германия предложи на Русия „партньорство за модернизация“. Това напълно пренебрегва факта, че руският елит никога не е искал да модернизира своята система, а вместо това се вкопчва в клептократични и авторитарни структури.
Аутсайдерът виждаше себе си като голяма сила в чакането и реагираше на всеки признак на снизхождение с нарастваща горчивина. Западът обаче никога не се отказа от идеята, че може да изнася ценностите си чак до Урал. Това се оказа контрапродуктивно, един от начините за намаляване на напрежението е да приемете съперника такъв, какъвто всъщност е, вместо да се стремите да го подобрите в съответствие със собствените си представи.
Един по-трезво мислещ подход също помага да се установят принципите, които не могат да се преговарят, за които човек е готов да води война, ако е необходимо.
Пето, специално европейците напълно подцениха какъв мощен политически лост може да бъде армията в ръцете на човек, който отдавна се е смятал за Владимир Велики. Въпреки че въоръжените сили на Русия не могат да се сравняват с натовските по численост, те имат две предимства. Те са в състояние да предизвикат напрежение или дори да ударят навсякъде между Балтийско и Черно море. Освен това Путин използва ресурсите си без колебание, ако очаква да спечели предимство. Освен това за някои членки на НАТО, особено на Германия (на България също по други причини, бел.прев.), им е трудно да упражняват военен натиск. Дори мисълта да доставят оръжие на Украйна ги боли тежко. В конфликт често превъзхождащата воля, а не по-силните батальони, накланят везните. Това не липсва на Путин.
Целта на Путин е кристално ясна, но дори силната воля не е всичко. Малко вероятно е Путин да рискува война и окупация на по-широки украински територии. Въпреки че страната не е равностоен противник, жертвите и разходите биха били големи. Преди всичко Украйна ще се превърне от актив, с който Кремъл държи света на нокти, във воденичен камък. Афганистан е пример за това как може такова нещо да се случи.
Въпреки това Западът се нуждае от нова стратегия за Русия. В Студената война възпирането и диалогът вървяха заедно. Преговорите без способност за защита означават слабост, а възпирането без диалог е авантюризъм. НАТО със закъснение стига до това разбиране. Току-що се проведоха разговори с Москва в Женева, Брюксел и Виена. Фактът, че са били предшествани от размаханата руска сабя, ги прави да изглеждат като отстъпка пред Кремъл.
Въпреки това би имало смисъл най-после да започне инициатива за контрол на оръжията в Европа. Всяка нова стратегия за Русия трябва да включва постижими цели. След края на Студената война най-важната задача изглеждаше да се образова Русия в добродетелите на демокрацията и пазарната икономика. Това не може да бъде привнесено отвън. Само самите руснаци могат да го направят. За Запада неговата собствена сигурност трябва да бъде първостепенна цел. Мантрата е, че на Русия не трябва да се допуска сфера на интереси в бившите съветски републики. Но в Беларус, Кавказ и Казахстан точно това се случва.
Тъй като Украйна очевидно е различна, човек се чуди защо НАТО не приема тази страна по начина, по който направи с балтийските държави. Страхът от провокиране на Русия означава имплицитно признаване на зона на влияние. В това състояние на неточност Западът трябва да направи всичко възможно, за да укрепи позициите си в Киев по мирен начин. Малко вероятно е Германия да бърза с прехода си от ядрената енергия и въглищата, като по този начин ще увеличи зависимостта си от сибирския газ и руската добра воля. Франция не трябва да продължава да настоява с едностранни предложения към Москва.
Ако Европа не може дори да координира националното его, енергийната политика и въпросите на сигурността, тя трябва да приеме, че Русия ще има глас по въпросите на сигурността в региона и да признае, че Украйна ще заеме позиция на неутралитет между силовите блокове. Това би било основано на реална политика и преначертаване на фронтовите линии, но също така би представлявало втора Ялта, подобно на разделянето на Европа от победителите във Втората световна война. В Ялта Рузвелт и Чърчил признаха реалността и властта на Сталин. Техните наследници също ще трябва да направят някои трудни признания. Несигурността относно това каква линия ще заеме Западът в Украйна е от полза само за Москва и нейната ревизионистка политика. Ако става дума за връщане в бъдещето – целта на Путин поне е кристално ясна.“
Източник: NZZ
